— Посочете ми двама души, които нямат абсолютно нищо общо помежду си.
Арман предусеща нещо засукано, което му убягва. Обръща се към Луи.
— Да — отговаря Луи, — тази теория я знаем и тя е много съблазнителна. Ала се боя, че малко ни отдалечава от нашата тема.
Госпожица Тубиана е на шейсет и шест. Здрави крака, здрави очи. Набляга на „госпожица“ и държи на това. Прие Камий завчера. Тъкмо излизаше от общинския басейн, говориха си в едно кафене точно отсреща, а в мократа й коса личаха немалко бели нишки. Онзи тип жена, на която й харесва да остарява, защото подчертава нейната жизненост. С времето става трудно да не объркваш учениците си. Тя се смее. Когато среща родители, които й говорят за децата си, се преструва на заинтересована. Не само не се сеща, ами и не й дреме. Би трябвало да се срамувам. Ала за Алекс си спомня по-добре, отколкото за други, да, разпознава я на снимките, толкова кльощава. Обичливо дете, винаги се въртеше около бюрото ми, често идваше при мен в междучасията, да, с нея се разбирахме чудесно. Алекс приказвала малко. Все пак имала другарчета, била игрива, но онова, което се набивало на очи, бил начинът, по който ставала много сериозна, „изведнъж, ей така, сериозна като папа“, а миг по-късно отново говорела, „бе като внезапно отсъствие, сякаш падаше в дупка, странно беше“. Щом нещо я затруднявало, започвала леко да пелтечи. Госпожица Тубиана добавя, че „търкаляла думите“.
— Не си дадох сметка веднага. А не е характерно за мен. Обикновено имам око за такива работи.
— Вероятно се е случило постепенно през годината.
Госпожицата мисли същото, тръсва глава. Камий й казва, че ще настине така, с мократа коса. Тя отвръща, че при всички положения всяка есен се разболява, „това е като ваксина и ми осигурява добро здраве през останалото време“.
— Какво според вас може да се е случило през годината?
Тя не знае, клати глава с очи, вперени в загадката, без дума, без мисъл, не проумява, не мисли за нищо, момиченцето, толкова близко дотогава с нея се отдръпнало.
— Споменахте ли на майка й за пелтеченето? Да се посъветва с логопед?
— Смятах, че ще мине.
Камий наблюдава втренчено тази застаряваща жена. С характер. Не е като да няма представа за подобни неща. Той усеща нещо фалшиво, без да знае какво.
Ами братът, Тома? Идвал да я взема, да, редовно. Същото каза и госпожа Васьор: „Брат й много се занимаваше с нея“. Голямо момче, „хубаво момче“, това госпожицата си го спомня добре, Камий не се усмихва. Тома бил в колежа.
— Тя беше ли щастлива, че той я взема?
— Не, естествено, ама че го казахте, едно момиченце винаги иска да бъде голямо, да идва само, да си тръгва само или с приятелки. Брат й беше възрастен, нали разбирате…
Камий щурмува:
— Алекс е била изнасилвана от брат си по времето, когато е била във вашия клас.
Оставя думите да се уталожат. Няма бурна реакция. Госпожицата гледа другаде, към плота, към масите отвън, към улицата, сякаш чака някого.
— Опита ли се Алекс да говори с вас за това?
Госпожицата помита въпроса с раздразнено махване с ръка.
— Малко да, но ако човек слуша всичко, дето разправят децата! Пък и това са семейни неща, мен не ме засягаше.
— Значи, Трарийо, Гатеньо, Прадри… — Арман изглежда удовлетворен. — Добре… — Обръща листовете. — Аха, Стефан Масиак. Него също не го познавате…
Тома не казва нищо. Очевидно изчаква да види как ще се извъртят нещата.
— Собственик на малък ресторант в Реймс… — пояснява Арман.
— Не съм стъпвал в Реймс.
— Преди това притежавал заведение в Епине сюр Орж. Според регистрите на „Дистрифер“, вашия работодател, е бил включен в маршрута ви за обиколки от 1987 до 1990-а, при него имало два флипера.
— Възможно е.
— Сигурно, господин Васьор, сигурно.
Тома Васьор променя стратегията. Поглежда часовника си, прави се, че набързо пресмята нещо, след това се намества в креслото и скръства ръце на колана, готов търпеливо да чака в продължение на часове, ако е необходимо.
— Ако ми кажете докъде искате да стигнете, бих могъл вероятно да ви помогна.
Годината е 1989. На снимката — къща в Нормандия, между Етрета и Сен Валери, от тухли и камък, с покрив от плочи, зелена морава отпред, люлка, овощни дървета и цялата фамилия заедно, фамилията Льороа28. Изглежда, бащата казвал: „Льороа, една дума“, все едно можело да съществува съмнение. Имал грандомански вкус. Забогатял от инструменти за домашни майстори, купил имението от един раздиран от някакво спорно наследство род и оттогава се смятал за господар на замък. Въртял барбекюта и отправял към персонала си покани, които повече приличали на призовки. Бил се прицелил в кметството, мечтаел си за политиката — заради визитната картичка.