Джеймс Патерсън
Алекс Крос, бягай
Алекс Крос #20
Пролог
Умри млад — остани красив труп
I.
Не ми се случва всеки ден голо момиче да ми отвори вратата, на която чукам.
Не ме разбирайте погрешно за двайсетте ми години стаж в полицията се е случвало и преди. Просто не толкова често.
— Вие сервитьорите ли сте? — попита момичето.
Имаше ясен, но празен поглед, който говореше за екстази, а отвътре се носеше мирис на трева. Гърмеше и музика, от онова безмилостно техно — бих си прерязал вените, ако ми се наложеше да го слушам твърде дълго.
— Не, не сме сервитьорите — отвърнах и извадих значката си. — Градска полиция. А ти си облечи нещо, веднага.
Момичето дори не се смути.
— Трябваше да има сервитьори — каза тя, по-скоро на себе си. Това ме натъжи и отврати едновременно. Момичето изглеждаше като гимназистка, а мъжете, които трябваше да арестуваме, бяха достатъчно възрастни да ѝ бъдат бащи.
— Проверете дрехите ѝ, преди да ги облече — казах на една от жените полицаи от ударния екип. Освен мен имаше петима униформени полицаи, представител на Службата за младежка и семейна закрила, трима детективи от отдел „Проституция“ и още трима от Втори участък, в това число моят приятел Джон Сампсън.
Втори участък е Джорджтаун — необичаен район за действие на отдел „Проституция“. Бялата тухлена къща на Ен стрийт, където се намирахме, бе типична за квартала и вероятно струваше над пет милиона. Имот под наем, предплатен за шест месеца от пълномощник, но документите водеха до д-р Илайджа Крийм, един от най-търсените пластични хирурзи във Вашингтон. Доколкото ни бе известно, Крийм щедро финансираше тези „браншови партита“, а партньорът му в греха, Джош Бергман, осигуряваше насладата за окото.
Бергман бе собственикът на „Кан Сити Долс“, законна агенция за модели, разположена в офис на Ем стрийт, за която упорито се носеха слухове, че е замесена в нелегалната търговия с жива плът. Детективите в управлението имаха сериозни подозрения, че докато Бергман с една ръка управляваше легитимната си агенция, с другата осигуряваше доставки на екзотични танцьорки, компаньонки за една нощ, масажистки и „порно таланти“. По моя лична преценка къщата беше пълна точно с такива таланти в този момент и всички те изглеждаха на около осемнайсет, плюс-минус. Преобладаваха тези с „минус“.
Нямах търпение да пипна двете отрепки.
Полицейското наблюдение бе засякло Крийм и Бергман в „Минибар“ в центъра на града около седем и половина същата вечер, а после, около девет и половина, бяха дошли тук, в къщата за забавления. Сега оставаше само да ги изобличим. Отвъд стените на фоайето партито кипеше с пълна сила. Салонът и официалната трапезария бяха претъпкани. Навсякъде паркетни подове и мебели в стил кралица Ана, от една страна, а от друга — полуголи, превъзбудени момичета, които танцуваха и пиеха от пластмасови чаши.
— Искам всички да бъдат отведени в салона за гости — извика Сампсън на един от униформените полицаи. — Имаме разрешително за обиск на тази къща по всяко време, така че започвайте да търсите. Издирваме наркотици, пари в брой, счетоводни книги, тефтери с планирани срещи, мобилни телефони, всичко. И спрете тази проклета музика!
Оставихме половината екип да действа в предната част на къщата, а с останалите тръгнахме към вътрешността, където партито продължаваше да се вихри.
Върху огромния мраморен барплот насред просторната кухня течеше мащабна игра на стриптийз покер. Половин дузина мускулести мъже и двойно повече момичета по бельо се мотаеха наоколо с карти в ръце, пиеха и си подаваха един на друг цигари с марихуана.
Някои от тях се разпръснаха при влизането ни. Част от момичетата се разпищяха и опитаха да избягат, но ние вече бяхме блокирали пътя им.
Някой най-после спря музиката.
— Къде са Илайджа Крийм и Джошуа Бергман? — попита Сампсън. Първият, който даде верен отговор, получава безплатен билет за излизане оттук.
Кльощаво момиче с черен дантелен сутиен и изрязани къси панталони посочи към стълбите. Съдейки по размера на бюста ѝ спрямо останалата част от нея, можех да предположа, че вече бе минала под ножа на д-р Крийм поне веднъж.
— Горе — каза тя.
— Кучка — измърмори някой под носа си.
Сампсън ми даде знак да го последвам и двамата се запътихме нагоре.
— Сега мога ли да си тръгвам? — извика момичето след нас.
— Нека първо проверим колко тежи думата ти — отвърна Сампсън.
Коридорът на втория етаж беше пуст. Единствената светлина идваше от електрически фенер, поставен върху антична масичка близо до стълбите. По стените имаше конни портрети, а подът бе застлан с ориенталска пътека, която свършваше пред затворена двойна врата в дъното на къщата. Дори оттук успявах да чуя бумтенето на музика от другата страна. Този път старата школа. Групата „Толкинг Хедс“. С парчето Burning down the house1.