— Ето. — Тя пусна телефона на седалката помежду ни. — Не съм казала и думичка, нали?
Взех телефона и видях, че е отворила някакъв уебсайт на име randyboys.com. И по-точно профил на Кори Смит — или Джереми, както се наричаше там. Плъзнах страницата надолу и видях, че имаше и снимки — Кори, гол до кръста; по бельо; чисто гол, със затъмнено лице. В описанието се казваше, че е на разположение единствено на повикване, без преспиване, без пътувания извън града. И без неделя, забелязах.
— Казаха ми, че си неговата приятелка — обърнах се аз към нея.
— Ами… да… — Джес въздъхна насмешливо през сълзи. — Имам предвид… господин и госпожа Смит са суперготини и прочее. Просто не подозират нищичко за цялата тази гей работа. Още по-малко пък… — тя кимна към телефона, без да го поглежда — … за това.
— Знаеш ли нещо за мъжете, с които Кори се е срещал? — попитах. — Имаше ли редовни клиенти?
Тя вдигна ръце и сви рамене.
— Той просто казваше, че са извратеняци и педофили. Мъже с пари, предполагам.
— Знаеш ли къде се е срещал с тях?
— Където пожелаят — отвърна тя. — В хотел, в парка, край реката…
Тя забели очи, сякаш си припомни мъчителния факт, че приятеля ѝ вече го нямаше. После сълзите ѝ отново потекоха.
— Казах му да внимава. Повтарях му го, но той не ме слушаше. Този задник!
Подадох на Джес последната си салфетка и я оставих да си поплаче. Не можех да разтълкувам гнева ѝ по друг начин, освен като вид защитна реакция срещу опустошителната ѝ мъка. Доколкото можех да преценя, тя ми казваше всичко, което знаеше за Кори.
И ако имах късмет, току-що ми бе дала и мъничко информация за убиеца му.
16.
В крайна сметка трябва да намериш сили да се вземеш в ръце. След като през целия ден се занимавах с най-лошия кошмар за всеки родител, трябваше да се обърна на сто и осемдесет градуса и да се появя у дома с нещо като усмивка на лицето. Особено днес. Това бе последната вечер на Деймън преди прибирането му в училище за четвъртия семестър, а аз щях да водя всички на вечеря в „Кинкед“.
Като никога бях доволен, че закъснявам, макар и само като извинение да си открадна няколко минути насаме. Един душ по-късно, в добавка с чиста риза и сако, и вече бях готов — поне на външен вид — за обществена консумация.
По времето, когато вече седях в любимия си ресторант, заобиколен от членовете на семейството ми, които бърбореха и се смееха около мен, дори започнах отново да се чувствам наполовина човек. Тази вечер на пианото свиреше Дейвид Ярборо; пред себе си имах чаша хубаво вино сорт „Пино ноар“; и поне за мъничко можех да се преструвам, че най-големият ми проблем бе дали да избера сьомгата, или нюйоркски бифтек от контрафиле в специален сос с уиски на „Кинкед“.
Животът беше хубав. Наистина.
След като всички си поръчаха вечеря, бутнах стола си назад и се изправих с чашата в ръка. Привлякох погледите на някои от присъстващите в залата, а освен това забелязах как Джени доби леко тревожен вид — но ако поставянето на децата ти в неловко положение не с една от привилегиите на това да си баща, не знам кое друго би могло да е.
— Време е за тост6 — казах.
— Бял, пълнозърнест или ръжен — пошегува се Нана и всички се засмяха. Баба ми ме познава по-добре от всеки друг. Убеден съм, че е усетила нуждата ми от подкрепа.
— За нашия почетен гост — казах. — Деймън, ти ме караш да се гордея с теб всеки божи ден. Ще ни липсваш ужасно, докато те няма, но междувременно — нека вдигнем наздравица за теб. За успешен семестър в академията. И най-вече: за ваканцията, когато ще се видим отново.
— За ваканцията! — отвърнаха в хор децата.
— Която не е далеч — каза Бри и всички чукнахме чаши.
След това стана Деймън, за да вдигне тост. Съвсем ясно виждах, че най-голямото ми момче, застанало начело на масата в сако и вратовръзка, всъщност вече не беше момче. Изглеждаше двайсетгодишен, макар да бе на петнайсет.
— Вдигам тост за Ава — каза той и се обърна към нея. — Знам, че двамата с теб не сме имали възможност да прекараме достатъчно дълго време заедно, но просто искам да ти кажа — добре дошла в семейството.
— Добре дошла в семейството! — повториха всички в един глас.
Погледнах към Ава и за моя изненада я видях ухилена до уши. От деня на училищната лотария тя постоянно се мръщеше и се затваряше за дълги периоди сама в стаята си. Сега сякаш някой бе запалил искрата в нея за пръв път от доста време насам.