— Да, за мен — отвърна Крийм.
— Кога?
— Точно в този момент. Чакам я да излезе, докато си говоря с теб.
— Ах… мога ли да слушам?
— Разбира се каза Крийм. — Защо мислиш, че ти се обадих? — Но нито думичка повече. Ето я, идва.
IV.
Крийм стоеше в очакване от другата страна на улицата, срещу „Даун Дог Нога“, докато групата от вечерната тренировка в 19:45 излизаше от сградата. Сред първите появили се на Потомак стрийт бе Дарси Викърс висока, добре сложена блондинка.
Не можеше да си присвои заслугите за ръста или русата коса, но добрите пропорции на тялото се дължаха именно на него. Сочният бюст на Дарси, идеалната симетрия в извивките на веждите и устните, красиво изваяните бедра представляваха едни от най-добрите творения на доктор Крийм.
Не че Дарси някога бе проявила и капка признателност. Тя смяташе, че светът е населен с нейни лакеи. Типичен екземпляр — лобист за Кей стрийт със стероидно усещане за превъзходство и отчаяна нужда да запази младостта си възможно най-дълго.
Толкова познато. До болка познато.
Той изчака пред „Дийн енд Делука“, докато Дарси влезе да си вземе каквото там ядяха жените като нея. Не свали поглед от нея през цялото време, докато тя задържаше опашката, говорейки разсеяно по мобилния си телефон. После отново прекоси улицата, за да я последва по старомодната калдъръмена уличка към паркинга, където Дарси бе паркирала лъскавото си BMW.
Нямаше нужда да спазва твърде голяма дистанция. Той бе просто един дядка с анорак и ортопедични обувки — абсолютно невидим за всяка Дарси Викърс на този свят. Докато стигнат до третото ниво на паркинга, той бе скъсил разстоянието помежду им до пет-шест метра.
Дарси натисна копчето на дистанционното и багажникът на колата се отвори с тихо изщракване. Точно тогава той направи първия си ход.
— Извинете… Миранда? — плахо каза той.
— Съжалявам, не — отвърна Дарси и пусна торбата с покупките и постелката си за йога в багажника, без дори да го погледне.
— Странно — каза той. — Толкова много си приличате. — Когато жената не отговори, той пристъпи още по-близо и пресече онази невидима линия между личните им пространства. — Почти еднакви сте всъщност.
Тогава тя се обърна, изписаното по лицето ѝ раздразнение личеше съвсем ясно дори въпреки ботокса.
— Слушай — каза, — не искам да съм груба…
— Ти никога не искаш това, Миранда.
Когато тръгна към нея, тя протегна ръка да го отблъсне. Но доктор Крийм бе по-силен от стареца, за когото се представяше. По-силен и от Дарси Викърс. С лявата си ръка той притисна устата ѝ, когато тя понечи да извика.
— Аз съм, миличка — прошепна той. — Съпругът ти. И не се притеснявай. Всичко ти е простено.
Изчака, колкото да види изненадата в очите ѝ, после извади назъбен нож и го заби дълбоко в корема ѝ. Би предпочел да използва скалпел, но реши, че засега е по-разумно да стои настрана от инструментите на професията си.
Всичкият въздух в дробовете на Дарси Викърс излезе за секунди, тя се приведе и се строполи на земята. Ножът се запъна, но после докторът успя рязко да го измъкне.
С един бърз замах на крака си Крийм отлепи глезените ѝ от земята и я положи в багажника. Тя дори не направи опит да се съпротивлява. Чу се единствено хриптене, последвано от ларингеални спазми и няколко полуосъзнати дихания.
Той се наведе, за да се увери, че всичко това ще достигнело ушите на Бергман по телефонната линия. После отново заби ножа, този път в гръдния кош. И още веднъж, по-надолу, където отвори бедрената артерия с бързо L-образно движение, за да няма никакъв шанс за възстановяване.
Крийм ловко загреба сноп от дългата ѝ руса коса и го отряза с назъбеното острие на ножа. После още един, и още един, и още един, докато не остана почти нищо, освен неравни кръпки, изпод които прозираше скалпът ѝ. За себе си запази само една шепа и я напъха в торбичка с херметическо затваряне, а другите захвърли около тялото ѝ.
Умря по същия грозен начин, по който бе живяла. А доктор Крийм вече започваше да се чувства по-добре.
Когато приключи, Крийм затвори багажника и тръгна по най-близкото стълбище надолу към Ем стрийт. Не обели и дума, преди да излезе от паркинга на тротоара отвън.
— Джошуа? — каза. — Там ли си още?
— Аз… тук съм — обади се Бергман след няколко секунди мълчание. Дишаше накъсано, а гласът му звучеше почти като шепот.
— Ти да не би… — Крийм се ухили, макар че изпитваше и леко отвращение. — Джошуа, мастурбираше ли?
— Не — отвърна приятелят му, но твърде бързо. Бергман проявяваше нелепо чувство за благоприличие предвид обстоятелствата. — Приключи ли?