И точно тук се намесвах аз. Или поне така си мислех.
Навън ме очакваше прекрасен пролетен ден. Най-хубавото време от годината във Вашингтон. Течеше Националният фестивал на черешовия цвят и все още не ни бе ударила първата вълна на лятната влага — или на летните туристи. Шофирах със свалени прозорци, от радиото гърмеше „Соул Боса Ностра“ на Куинси Джоунс и за малко да не чуя телефона си, когато пристигна второто обаждане.
Погледнах екрана — Марти Хайзенга, старши полицай от отдел „Тежки престъпления“. Намалих звука на стереоуредбата и вдигнах точно преди обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща.
— Доктор К. — каза. — Къде си?
— „Пенсилвания“ и Двайсет и първа — отвърнах. — Защо?
— Добре. На „Ню Хемпшир“ свърни вдясно. Изникна още един труп и положението звучи ужасно, ако трябва да съм искрена.
— И ти се сети за мен.
— Естествено. Някой трябва да дойде тук веднага. Лоша работа, Алекс — мъртво момиче, което виси от прозорец на шестия стаж. Вероятно самоубийство, но все още не знам със сигурност.
— Искаш да поема този случай вместо онзи в Джорджтаун?
— Искам да поемеш и двата — каза Хайзенга. — Поне засега. Имам нужда от свеж поглед върху двете местопрестъпления. Възможно най-свеж. И след това искам да ми кажеш, че всичко това е просто съвпадение, става ли? Съвсем любезно те моля.
Хайзенга имаше същото мрачно чувство за хумор, каквото беше и моето понякога. Харесваше ми да работя с нея. Освен това и двамата знаехме, че разликата между два несвързани и два свързани трупа бе равносилна на разликата между това да спиш малко през следващите 48 часа и да не спиш изобщо.
— Ще се постарая — казах.
— Върнън стрийт, между 18-а и 19-а — уточни тя. — Ще кажа на Втори участък да започват без теб в гаража в Джорджтаун, но ти се върни там възможно най-бързо.
Все едно да кажеш на облаците кога да вали дъжд. Нямах никаква представа колко време щях да остана на новото местопрестъпление. Човек никога не знае, преди да го види с очите си.
А то се оказа истински кошмар.
3.
Върнън стрийт е опасана с дървета улица, единствената пресечка в западния край на Ю стрийт. Намира се в спокоен жилищен квартал, но още щом свърнах зад ъгъла на 18-а, видях тълпа от хора, скупчени на тротоара. Повечето от тях гледаха нагоре и сочеха към тухлена сграда с мансарден покрив от южната страна на улицата.
Забелязах момичето веднага след капо излязох от колата. Сякаш някой ме смушка в ребрата. Висеше на въже с примка около шията, на около метър под един от таванските прозорци на шестия етаж. Лицето ѝ бе видимо потъмняло, а ръцете изглеждаха вързани зад гърба ѝ.
Господи. О, господи!
Пред сградата имаше две полицейски коли и линейка, но единственото служебно лице, което видях, бе полицаят, застанал до входната врата на жилищната кооперация. Останалата част от тротоара бе пълна с любопитни минувачи, които снимаха с телефони и фотоапарати. Гледка, която едновременно ме дразнеше и изумяваше.
— Отцепете улицата, веднага! — казах на полицая, докато влизах в сградата. — Когато стигна горе и погледна през прозореца, не искам да виждам никого тук долу, разбра ли?
Знаех, че човекът имаше достатъчно работа, но просто не можех да потисна гнева си от цялата ситуация. Момичето беше нечия дъщеря. Имаше семейство. Те едва ли искаха снимката ѝ да се развява пред целия свят от някоя проклета фейсбук страница.
Оставих полицая да действа и се качих по стълбите вместо с асансьора. Струваше ми се по-вероятно убиецът да е използвал стълбите на излизане — ако в случая ставаше дума за убийство. А и шансът да видиш местопрестъпление за пръв път, е само един.
Когато стигнах до коридора на шестия етаж, открих още един полицай и двама души от спешния медицински екип, които чакаха пред отворената врата на един от апартаментите. Сградата разполагаше с три жилища на това ниво, всичките с изглед към улицата. Нашето момиче очевидно се намираше в средния.
— Вратата беше заключена, когато дойдохме — каза ми полицаят. — Разбитата дървена каса е наше дело. Стояхме вътре колкото да констатираме смъртта на момичето, но не беше лесно. Не мога да гарантирам, че не сме разместили нещо.