— Значи, в такъв случай… — започнах аз, но замълчах, за да го обмисля. — Ако старецът има нещо общо с това, защо вади от строя само една камера? Защо е позволил да бъде заснет от две други?
— Да — каза той. — Добър въпрос. Вече сме го обявили за издирване. Ако успеем да го заловим, може да успеем да получим някои отговори.
„Може би“, помислих си. Но нещо ми подсказваше, че нямаше да е толкова лесно.
6.
Прибрах се вкъщи около пет сутринта, с надеждата да поспя два часа.
И точно така е станало, предполагам. Смътно си спомням как се пъхнах под завивките до съпругата ми Бри. Когато отворих очи, през прозорците нахлуваше светлина, а ние бяхме атакувани от банда дребосъци.
— Събуди се, събуди се, събуди се! Ду-ду-дууу! Днес е голям ден!
Али, най-малкият, вече бе допълзял помежду ни в леглото. Джени стоеше права в единия край, облечена и готова за тръгване.
— Седем и половина е, татко — каза. — Трябва да бъдем там в девет!
— А… да — отвърнах.
— Не си забравил, нали?
— Не — казах. — Не, разбира се. Веднага слизаме.
Разбира се — бях забравил. Бях планирал да присъствам на сутрешния брифинг в „Съдебна медицина“, а после да остана за аутопсията на Елизабет Райли.
Но децата бяха прави. Чакаше ни много важен ден.
Днес бе денят на лотарията в държавното чартърно4 училище „Мериън Андерсън“, най-доброто средно училище в Югоизточен Вашингтон и едно от най-добрите в града. Джени, както и Ава, която в момента живееше с нас, бяха подали молби заедно с още четиристотин и двайсет осмокласници, с надеждата да бъдат избрани за сто и петте места в първи курс на новата учебна година. По закон чартърните училища трябва да провеждат лотария, когато желаещите са повече от свободните места, а желаещите винаги са повече, — и ние се надявахме на чудо и двете момичета да бъдат приети.
— Виж, присъствието ти не е абсолютно наложително — каза Бри и започна да разтрива гърба ми. — Гледах новините снощи. Знам, че си потънал до шия в работа. Двете с Нана ще се оправим и сами.
— Не — казах. — Ще дойда. Просто трябва да се пренастроя.
През последните няколко месеца бях пропуснал Бъдни вечер, театралната пиеса на Али, четвъртфиналите на Деймън, повечето неделни сутрини в църквата и куп други неща. Ала сега усещах, че съм на път да прекрача последната граница. Щях да звънна на някого да ме замести в „Съдебна медицина“, докато успея да отида.
Долу в кухнята мама Нана бе сложила тигана на печката и всяко дете имаше купчина палачинки в чинията си. Напоследък къщата ни гъмжеше от живот — Деймън си бе у дома за пролетната ваканция, а откак Ава живееше с нас, семейството ни наброяваше седем души.
— Добро утро, деца — каза Нана. Естествено, имаше предвид мен и Бри. Безспорен факт е, че тя е главата на нашето семейство, а кухнята е нейната тронна зала. — С боровинки или без боровинки?
Избрах кафе.
— Ти защо си станал толкова рано? Не се ли прибра преди малко? — измърмори Нана откъм печката. Измънках в отговор нещо за големия ден. Точно в момента не можех да мисля за друго, освен за кофеин.
— Е, кой се чувства късметлия днес? — попита Бри, която седеше начело на масата.
Всички вдигнаха ръце, с изключение на Ава. Тя продължаваше да ровичка храната в чинията си и да лапа бързо, както правеше винаги.
— Ами ти, Ава? — попитах. — Не се ли вълнуваш?
Тя сви рамене и отговори с пълна уста:
— Сякаш има изгледи да ме приемат…
— Не бъди толкова мрачна, сърдитке — обади се Нана от печката. Всичко опира до отношението.
Честно казано, изобщо не ми беше трудно да разбера песимизма на Ава. Тя бе далеч по-умна, отколкото показваше — а може би и по-умна, отколкото самата тя подозираше. Но всъщност не ставаше дума за това.
Беше се озовала при нас преди няколко месеца, след като майка ѝ, наркоманка, починала от свръхдоза и я оставила да живее сама по улиците на Югоизточен Вашингтон. Ава все още имаше много проблеми за решаване и аз я бях свързал с личния си психотерапевт Адел Файнели. Междувременно имахме и добри, и лоши дни.
В общи линии Ава бе настроена да не очаква твърде много от живота и следователно да не иска твърде много. Периодично я улавях да се усмихва в моменти на непредпазливост и в известен смисъл това ми показваше потенциала, който тя носеше в себе си, ако просто успеехме да ѝ помогнем да го разгърне. Липсваше ѝ единствено надежда. Бих го нарекъл епидемия на гетото — и то я дърпаше назад повече от всичко.