На третата вечер в града нареждам на първия министър да ми покаже Монетния двор. Там се съхраняват двайсет хиляди таланта, втрещяваща сума, всички на кюлчета, злато и сребро, освен четири-пет хиляди в дарейки и статери. Не е заключено. Единствените пазачи, освен стражата, която е поставил на сградата Парменион, са двама писари, и двамата още момчета, и един архивар на такава преклонна възраст, че не би могъл да опази съкровищницата и от нашествие на комари. Това, вижда човек, е Изтокът. От една страна, богатствата на империята постоянно се плячкосват от министрите, назначени да се грижат за тях, додето, от друга, можеш да оставиш цялата царска хазна насред Процесийния път и никой нищо няма да пипне.
Разказват ми, че когато преди двеста години завладял Вавилония, Кир Велики разделил земята на седемнайсет хиляди парцела, които раздал на победоносните си офицери и войници. Тези имоти били регистрирани като „стрелкови“, „коннически“ или „колесничарски“. Владелецът бил длъжен ежегодно да плаща съответните данъци и да дава за царските войски по един пехотинец с щит, броня и прислужник за стрелкова земя, един конник с кон, снаряжение и коняр за конническа земя и един колесничар с колесница, екипаж и оръженосец за колесничарска земя. Тъй като мнозина от тези владелци били призовавани от Кир в царския двор или сами избирали да разработват имотите си отдалече, ежедневните грижи за земята в крайна сметка били поверени на местни посредници или управители, които се задължавали да плащат данъците и да предават всички печалби на владелците. Тези откупвачи образували „канезис“ — престъпна организация или „семейство“ — и се сговорили помежду си да съборят властта на персийското благородничество и да наложат своята. Евнусите, които служели на царя, били наясно с тези интриги и действали в съучастие с тях, тъй като било в техен интерес да разширят собствената си власт за сметка на благородниците. Вследствие на това официалните бирници, които служели на царя, били в тайно споразумение с бандитските бирници, които се сговаряли срещу царя, да измъкнат от благородните завоеватели богатството, което те и царят били спечелили — и всичко това на гърба на селячеството.
И ето че се появявам аз. И също ще разделя Вавилон на царски парцели и ще ги раздам на своите сънародници като награда за тяхната служба. Какво друго може да направя? Войната ме зове напред. Ще взема мерки да осигуря справедливостта и да подобря състоянието на народа. Ала как може да се постигне това? Накрая няма да имам друг изход, освен да оставя нещата точно каквито са си, в ръцете на абсолютно същите бюрократи. Ще постъпя точно като всеки друг завоевател преди мене:
Ще взема парите и ще избягам.
И все пак ще е неправилно да определя като „корумпирано“ функционирането на държавата. Прекарвам една паметна вечер в разговор с царицата майка Сизигамбида, която ми беше станала нещо като наставница.
— Ти не разбираш, синко. На Изток не съществува обективен стандарт за успешност, безпристрастно мерило, по което човек да преценява или развива своето положение. Той не може да се „издигне“. Не може да „преуспее“. Това не е като егалитарността на твоята армия, Александре, дето беднякът може да спечели богатство, а богаташът да докаже, че е достоен за славата си. Тук никой не съществува по друг начин, освен в подчинение на друг.
Сизигамбида подробно ми описва объркания протокол на властта, чрез който една част от обществото налага волята си на друга и на свой ред е в плен на това налагане.
— От горе до долу и от единия край до другия се простира мрежа от преплитащи се тирании и всеки е впримчен в нея като муха в паяжина. Тук човек мисли единствено как да угоди на господаря си. Той няма представа за собствените си желания. Питай го. Не може да ти каже. Самата идея е над неговото въображение.
Това е Изтокът. Отдясно виждаш изумително богатство, отляво — неописуема нищета. Многострадалният селянин е почти светец. В държанието и поведението му има достойнство, недостижимо дори за царете на Запада. Ала това е достойнството на камъка, надживял вековете, а не на човека, произлязъл от небето.
Казвам на царицата майка, че ми се ще сега Дарий да е тук с нас.
— Защо? — пита тя.
— За да науча как е управлявал един такъв свят. И да чуя съкровените му тайни за това.
Но Сизигамбида само се извръща със скръб.
— Господарю, владетелят на Изтока е най-несвободният човек на света. Неговата роля е да е Живото въплъщение на всичко велико и благородно. Неговата възвишеност внушава на поданиците му надежда и дава смисъл на живота им. И все пак самият той е роб на длъжността си. Моят син Дарий не би искал да ти разкаже живота си, Александре, а да те разпита със завист за твоя.