Персите са истински познавачи на конското тяло. Ладията едва пристава на кея до Тиграновата академия, когато Буцефал изчезва сред тълпа „богомолци“ — коняри и дресьори, студенти ветеринари, обучаващи се конници, — които са били информирани за неговото пристигане и сега се струпват наоколо, въодушевени от вида на такъв кон, макар и в настоящото му окаяно състояние. Буцефал е като мене — всеобщото внимание му действа ободряващо. Взирам се в очите му и си поемам дъх. Той ще оздравее.
Гостуваме в дома на Тигран петнайсет дни. Академията му е школа по езда и военно училище. Всичко е безупречно — конюшни от дървени трупи, писти, манежи за въртене на корда, — ала духът на това място е опустошен от войната и поражението. На две от стените на стадиона са окачени юзди на другари, паднали в битка, в къщички наоколо са приютени осакатени конници. Всички са уплашени и обезсърчени.
Веднага обещавам да възстановя това място. Никога не съм виждал такива прекрасни наглед хора като младежите, които прислужват на Тигран. Извиквам Хефестион настрани.
— Ето го решението за империята!
Моля Тигран да постъпи на служба при мене. Искам да събере полк и да воюва на моя страна. Но той не желае да участва в преследването на Дарий, негов цар и роднина. Животът му бил мой, заявява Тигран, ала не и службата. Това затвърждава мнението ми, че най-сетне съм открил онази порода благородници, която е способна да възроди империята от опустошеното й състояние.
Знаеш ли как Фрадат излекува Буцефал? С помощта на небето. Той и всички други лекари в Персия са магове и специалисти по космология.
— Също като хората, звездите се раждат и умират, господарю. Но звездите не се появяват сами. Всяка си има близнак. Когато едната заблести или помръкне, и другата се променя с нея в същия момент, въпреки че е в отсрещния край на небето. Така сте и ти с твоя кон. Буцефал страда, Александре, защото твоето сърце е болно. Той е ти, това чудо, и няма да намери покой, додето душата ти се измъчва.
При тези думи аз се разридавам като дете. Веднага разбирам какво иска да каже лекарят. Разговаряме цяла нощ четиримата с него, Тигран и Хефестион.
Онова, което най-много ме опечалява в Изтока, обяснявам аз, е нещастието на неговия народ и безразличието, с което го понася.
— Аз ли съм луд, че не мога да търпя тяхната злочестина, или те, че могат? Нима свободата и стремленията са само мехурчета във вечното море на страданието? Нямам думи да изразя в какво униние ме хвърля това.
Изтокът и Западът не могат ли да вървят заедно, питам аз. Не може ли ние европейците да почерпим мъдрост от Азия, а тя да се поучи на свобода от нас?
— В стъписващи мигове често съм намирал решение при децата и конете — отбелязва Тигран. — Може би и твоят отговор е там, Александре.
Питам какво иска да каже.
— Твоята цел няма да бъде постигната през настоящото поколение. То е прекалено обвързано от навиците си. Ала подрастващото…
Моля го да продължи.
— Ожени хората си за наши девойки, Александре. Ти също си вземи персийска невеста. Не бива да правиш от дъщерите на Персия курви, а съпруги. Това ще подейства! За едно-единствено поколение наследниците на такива съюзи ще създадат нов народ, който не ще може да се отрече от ни един от своите предшественици, без да се отрече от самия себе си.
В същото време, изтъква Тигран, аз не трябвало да преследвам Дарий като военен трофей, а да му предложа мир и съгласие. Да го върна на трона и да го направя свой приятел и съюзник.
— Не унижавай благородниците на Персия, Александре, а вземи нейните герои и народа й във войската си и назначи почтени хора от тях, както македонци, така и перси, да управляват справедливо твоята империя.
Той щял да събере полк от такива потомци, обещава Тигран.
— За мен ще е чест да помогна за раждането на тоя Нов ред и ти се кълна, господарю, че мога да привлека за неговата кауза мнозина благородни хора, чието отчаяние мигом ще изчезне при тая перспектива.
На четиринайсетия ден от Вавилон пристига Парменион. Някак си е научил за разговорите ми с Тигран. Отвежда ме настрани като баща. Да не съм си изгубил ума? Македонската армия нямало да търпи да се отнасям с персите като с равни.
— Веднага напусни това глупаво място, Александре. Всеки час, прекаран тук от теб, изпълва ония, които те обичат, с все повече мъка и смут.
Това били хората на Изтока, напомня ми Парменион, за които ме предупреждавал моят знаменит учител Аристотел: