С други думи: продължаваме нататък, приятели.
Войниците го приемат. Чували са слухове за още по-голяма плячка в Суза и Персепол.
Когато заминавам от Вавилон, оставям Мазей за наместник, какъвто е бил и при Дарий. Неговият ковчежник Багофан също запазва поста си, но с македонски контрольор. Не сменям и министрите Фарнак и Адрамат. На гарнизонна служба в града разпределям ветерани, наемници и такива, чиито военни умения вече не съответстват на по-бързата, по-подвижна войска, която възнамерявам да използвам в предстоящите походи.
Вавилон се е съживил с присъствието на нашата завоевателна армия. Делът на войниците от Дариевото съкровище, който съм им раздал и който е изтекъл през пръстите им в местното население, довежда до изобилие като плодородни наноси на могъща река. Това богатство никога не е виждало бял свят, а сега страната заблестява от него. Кесиите никога не са били тъй натъпкани и времената — тъй весели. Затова, когато на трийсет и четвъртия ден нашите македонци си събират багажа и потеглят, колкото и да са облекчени мнозина от местните, като виждат, че завоевателната армия си заминава, те се и натъжават, защото от тях си отива огромен прилив на енергия. Те обточват Царския път, два милиона и отгоре, и изпращат армията с прегракнали от овации гласове.
Този период свършва с нов сблъсък между мене и моите командири. Ден трийсет и трети: провеждаме възпоменателна служба, на която нареждам прахът на персийските офицери да бъде погребан под могила на същото място като на македонците. Това е посрещнато с гняв от войската. Същата вечер, последната ни в града, давам пир за моите офицери в огромната Дариева Банкетна зала, онази с картата на империята на мраморно-малахитовия под.
Другарите ми са разярени от следното: евнусите залостват вратата ми и хора, които са се сражавали рамо до рамо с мене на два континента, търпеливо трябва да чакат да ги приема. Клит Черния не може да понася да ме гледа потънал в разговор с Тигран, Мазей или който и да е друг персиец и тази вечер, след като се е напил с вино от фурми, се изтъпанва в средата на залата и избухва.
— Варварите ли ще имат предимство пред нас, Александре? Кълна се в черния дъх на ада, няма да търпя тия контета с гащи да влизат при тебе, додето аз вися отвън!
Приближавам се и му протягам ръка.
— Клит, приятелю. Тази твоя дясна ръка ми спаси живота при река Граник. Как бих могъл да го забравя?
Той избягва прегръдката ми и стрелва с поглед другите в търсене на подкрепа. Явно мнозина биха му я дали, ако не се боят от мене.
— Това е Изтокът, Александре. Тук хората са роби и винаги са били роби. Искаш да ги разбереш ли? И най-тъпият старшина може да ти го обясни. Това място е корумпирано! Всеки краде от своя подчинен и плаща на началника си. Богатството се лее нагоре към царя и всяка шепа загребва от течащата покрай нея река. Тъй стават нещата. Няма да ги промениш. Зевсе, предпочитам да съм псе, отколкото някой от тия роби и селяци. А додето се опитваш да превърнеш тия блюдолизци в свободни хора и прекарваш дните си уединен със своите багреноробни слуги, ти пренебрегваш ония, които те обичат и са проливали кръвта си до тебе. Ние сме войници, Александре, а не придворни. Да си останем войници!
Не му се сърдя. Не съм обзет от ярост. И все пак в този момент усещам най-голямата опасност за армията след потеглянето й от Европа. Озъртам се към Хефестион. И той я долавя, както и стоящите до него Кратер и Теламон.
— Войници, а? — Напомням на своите офицери: — По пътя за Гавгамела хората ви ги тресеше такъв страх и до такава степен си бяха загубили ума от паника, че се тълпяха около мене като деца в мрака. Сега обаче, когато са се сдобили с победата, те — и вие — ставате нахални. — Отново се обръщам към своя обвинител, застанал на онова място от мозайката, което означава Вавилон. — Ти ли си завладял този град, Клите, или те е завладял той?
Клит засрамено пристъпва от крак на крак. Знае, че аз знам, както и цялата армия, за връзката му с една куртизанка от двореца и за състоянието, което е пропилял за броени дни, омагьосан от нея.
— Ще ти кажа какво мисля, безочливи ми приятелю. Мисля, че разпуснатостта и развратът са ви взели ума. Да, вашия. На всичките! Понеже вие, които твърдите, че сте войници, сте забравили основите на нашето призвание. Подчинение и уважение! Аз ваш цар ли съм? Ще ми се подчинявате ли? Или неочакваното богатство — което получихте от моята ръка — ви е направило нагли и недисциплинирани? Съмнявате ли се в моята далновидност, братя? Изгубил ли съм вашето доверие?