В залата се е възцарила гробовна тишина. Стъпките ми отекват, додето крача към източния край на мозайката: Гърция и Македония.
— Когато тръгвахме от родината преди няма и четири години, колцина от вас са мечтали да завладеем поне земите дотук?
Отивам при Хелеспонта, посочвам Троя и Северна Егея.
— И все пак ние победихме тук. — При Граник. — И тук, и тук, и тук. — Продължавам надолу по крайбрежието покрай Милет и Халикарнас до Иса. — Тук бяхте готови да се върнете. — Тир и Газа. — Щяхте да се задоволите да останете тук. — Египет. — Тук ме съветвахте да не продължавам нататък. — Сирия. — Лъжа ли? Кажете! Да излезе напред онзи, който смее да ме обори!
Всички са затаили дъх. Никой не помръдва.
Изтиквам Клит от мозаечното изображение на Вавилон.
— Сега сме тук, отвъд най-дръзките си мечти, и се готвим да продължим още по-нататък. До тук… — Суза. — И тук. — Персепол. — И тук. — Екбатана. — Това ли е вашата цел, войници — щом твърдите, че сте такива? И ми отговорете: кой ще ви води?
Спирам.
— Назовете го! Назовете вашия човек и аз ще му отстъпя мястото си. Нека този нов военачалник ръководи делата ви, щом смятате за недостойно моето мнение.
Свирепият ми поглед твърдо обхожда кръга. И се плъзга по смирени физиономии. Никой не иска да срещне очите ми.
— Тогава ще ме слушате ли? Да се наричам ли ваш цар? Понеже спокойно може вече да узнаете — не би могло да има по-подходящ момент да ви го кажа, — че нямам намерение да спра тук, по средата на този под.
Прекосявам Персия и Мидия. Продължавам към Партия, Бактрия, Ария. Към високото Иранско плато и царствата на Афганистан.
— Ще завладеете ли тези земи с мене, братя? Или, преситени от богатства, ще се откажете преди края и ще се отдадете на разврат и чревоугодничество?
Шепот „Не!“ и „Никога!“.
Смекчавам тона. Човек не може до безкрай да се кара на добри мъже.
— Знам, че прекалено ненадейно ви отрупах с новости, приятели. Изпитвах вашата издръжливост. Затова ще ви помоля, в името на всичко хубаво, което са ви донесли досега моите замисли. Проявете търпение. Доверете ми се, както сте го правили винаги. Защото когато прекосим Персия и навлезем в земи, в които не е стъпвал гръцки крак…
Прекрачвам афганистанските царства към Хиндукуш и Индия.
— … ще имаме нужда от всички добри мъже, които успеем да намерим. И подгответе ума си за още по-нататък, приятели. Понеже от тези земи, които покоряваме, ще събера още чужди войски и те ще се бият рамо до рамо с мен и вас. Тъй трябва да стане. Как инак бихме могли да го постигнем?
За пръв път усещам, че хората се обръщат към мене. Разбират или поне почват да разбират. А онези, които не разбират, се доверяват на моята далновидност и призвание.
— Смятате ли, приятели, че можем да съборим световния ред, без да променим самите себе си? Светът е нов и ние ще го подновим още повече. Кой ще ме последва? Кой ми вярва? Нека онзи, който ме обича, стисне сега ръката ми и ми се закълне във вярност. Понеже такива мечти като моите не са за страхливите и малодушните.
Продължавам към Индия и нататък и стигам в сумрачното дъно на залата, дето едва достигат лъчите на лампите: до брега на Океана и Края на света.
— Закълнете се сега, братя, и дръжте на клетвата си завинаги. Ако сте с мен, с мен сте докрай.
Залата отговаря като един.
— Александър! — викат моите офицери. И пак: — Александър! Александър!
28
Чудовища от дълбините
За двайсет дни стигаме до Суза. Тук съкровището на Дарий е петдесет хиляди таланта, хиляда и двеста тона злато и сребро — толкова много, че не можем да го носим с нас. Още четирийсет дни сражения и форсирани маршове и стигаме Персепол. Вече сме в същинска Персия. Дарий е избягал на север към Екбатана и чрез своя сатрап Ариобарзан се опитва да ограби столицата. Изпреварваме го, като взимаме сто и трийсет километра за два дни и една нощ. В Персепол в царската хазна има сто и двайсет хиляди таланта злато. Пренасянето дори на част от него до Екбатана изисква пет хиляди камили и десет хиляди чифта магарета. Обозът е дълъг двайсет и седем километра. Богатството е толкова огромно, че никой не си и помисля да го открадне. Мъжете седят на кюлчета сребро край готварските огньове. Яхат конете си, като стъпват на чували със злато.
От Гавгамела са минали девет месеца. Армията е неузнаваема. Подкрепленията най-сетне са ни настигнали, петнайсет хиляди конници и пехотинци, и половината вече са покварени от излишеството, което виждат във всяка ръка. В Персепол при нас сякаш се е събрал половината свят. От Атина са надошли актьори и акробати, имаме готвачи от Милет и фризьори от Халикарнас, от Сирия и Египет прииждат сарачи и шивачи, наред с танцьори и жонгльори, звездобройци и гадатели, дневни момичета, флейтистки, нощни момичета. Сводниците ни, отбелязва Птолемей, били повече от цялата ни конница. Ежедневно пристигат нови кервани. Армията се е превърнала в истинска промишленост. Като че ли всеки ветеран мъкне невеста или наложница и половината й рода. Баща ми забраняваше каруците във войската си. Старшините и даже ефрейторите в моята карат вещите си с каруци. Филип позволяваше по един слуга на десет мъже. В моята армия първите имат числено превъзходство пред вторите. Ние носим богатствата си и ги яздим. Керванът от коне на Филота щеше да стигне за цял ескадрон в бащината ми войска, със запаса му от обуща щеше да се обуе цяла дивизия. В Персепол той открива човек с коса точно като неговата и го наема само за да му „отглежда“ нови кичури (войниците му викат „нивата за коса“), които Филота сетне кара своя фризьор (да, той мъкне и фризьор) да вплита на главата му, за да сгъсти оплешивяващата му грива.