Това е противно на войнишкия дух и ме отвращава, но и самият аз съм се разпасал. След Дамаск взех в леглото си Мемноновата вдовица Барсина — по предложение на Парменион, за да ме опази от харема на Дарий. Неговият план обаче ми се отразява добре. Почвам да изпитвам обич към тази жена и да използвам нейните услуги. Барсина ме предпазва. Ако не е тя, просители и тъжители ще поглъщат всяка минута от деня ми. Барсина залоства вратата ми и ме оставя да работя. Не ми позволява да пия прекалено, което е моя слабост, и бди над масата ми.
Давам пир за рождения й ден. Устроено е представление. Акробати, въоръжени с мечове (истински, чиято острота те показват, насичайки дюли, с които жонглират), изпълняват пантомима за завладяването на Персия. Номерът цели да поласкае македонците, ала след края му Тигран, който ми е станал скъп приятел, се изправя обиден и обвинява Барсина затова безсрамно угодничество. За всеобщо удивление Парменион скача на крака.
— От какво се оплакваш, персиецо? — пита той Тигран. — Вие спечелихте войната, не ние!
Никога не съм виждал Парменион толкова пиян, ни толкова развълнуван от скръб. Залата, а тя е грамадна, се смълчава. Парменион се обръща към мене.
— Да, ние изгубихме! — заявява той. — Сразихме тия перси на бойното поле, ала те ни надхитриха в двореца. Само виж какво носим и ядем, свитите, които ни прислужват! Ти не си победил Дарий, Александре, а си се превърнал в него. А що се отнася до тия твои наставници, тия жени паяци, дето сам ги доведох — какъв глупак съм!
Гласове се опитват да го надвикат, уплашени от гнева ми.
— Сега ще ми кажеш, че баща ми никога е нямало да се държи по този начин — подкачам го аз.
— Нямаше, разбира се.
— Аз не съм баща ми!
— Да, ясно го виждаме — отговаря Парменион.
В друг момент такава наглост щеше да накара ръката ми да потърси меч. Тази вечер обаче изпитвам единствено отчаяние.
Хефестион ме защитава.
— Александър не е Филип, наистина — потвърждава той. — Защото Филип никога не се е изправял срещу предизвикателства от такъв мащаб, даже не е сънувал за тяхното съществуване! Ако ни предвождаше Филип, още щяхме да сме в Египет и да сме се отдали на пиянство и разврат…
— А сега на какво сме се отдали? — прекъсва го Парменион.
— … вместо да се стремим да превърнем света в нещо дръзко и ново!
Парменион се изсмива в лицето на Хефестион. Старият пълководец е над седемдесетгодишен. Той вече е жертвал във войната един от синовете си, Хектор, и ще изгуби втори, Никанор, преди да са изтекли два месеца. Тялото му носи двайсет почетни рани. Помни ме като бебе и баща ми — като другар от младостта си, с когото са мечтали… За какво? Не за това, определено.
Той се обръща към Хефестион.
— Не мога да спя в това легло — в леглото на достъп до моята личност, иска да каже Парменион, — додето ти си в него.
Моят приятел гневно се изправя.
— Какво значи това, кучи сине?
Филота скача да защити баща си. Толкова е пиян, че за малко не се просва по очи. Телохранителите начело с Къдравелкото го хващат и го изправят.
— Приятели! Това да не е сборище на философи?
Смях разведрява обстановката. Втурват се пажове, всеки при конкретен човек, и носят разхлаждащи кърпи и разредено вино. Когато врявата стихва, Хефестион става. Никога не съм бил по-горд с него, отколкото в този момент, като го виждам да отвръща с търпение на обидата и с великодушие на злобата.