— Братя, когато заедно са се устремили в трудности към велико постижение, мъжете доброволно потискат личната си суета, додето въпросът се реши — казва той. — Ала когато целта бъде постигната, всеки иска своя дял от печалбата. Сега е най-опасният момент за нас. Изведнъж всички сме господари и големци. Всеки смята своя принос за по-голям от този на другарите си и се сърди, като вижда, че те обират лаврите, които според него по право му принадлежат. Какво се е случило с нас, приятели? Зевсе, когато проливахме кръвта си и умирахме на бойното поле, какво не бихме дали да пируваме на възглавници с хубавите неща на земята, наредени пред нас? Сега сме здрави, читави и богати, и все пак се дърлим като селски котараци!
— Добродетелите си ли сме изгубили? — продължава той. — Още не, струва ми се. Но вече живеем в непознати на никого досега мащаби, освен на персийските царе, и нямаме друг избор, освен да се издигнем на такава висота. Ние сме като змията, която погълнала слона. Спечелихме толкова голямо богатство, че ни присяда. То ни надвива, въпреки че го обявяваме за свое.
Хефестион моли за помощ боговете и призовава нас, старите си другари, да се обединим около обща цел.
— Нека тук и сега подновим своя обет един към друг и към нашия цар, приятели, и да се закълнем в святата връзка помежду ни да се подкрепяме, както в дни на сполука, тъй и в беда, като истински братя, каквито сме били през целия си живот. Ще дадете ли обещание заедно с мен, другари? Понеже тук сме като моряци, носени от теченията в морето, морето на успеха, и постиженията ни не зависят от нищо друго така, както от това да се държим за ръце, за да не бъдем отнесени надалече един от друг. Защото под повърхността на това море плуват чудовища, които ще ни отхапят краката.
Нашите другари се сплотяват около призива на Хефестион и кризата отминава.
Стигаме в Екбатана към средата на лятото. Дарий е избягал само преди няколко дни в източната част на империята. Последните остатъци от войската му са трийсет хиляди пехотинци, включително четири хиляди гърци, хората на Патрон, които са оцелели при Гавгамела, плюс пет хиляди стрелци и прашкари и три хиляди и триста бактрийски конници начело с Бес и Набарзан. Една трета от Азия все още принадлежи на царя, с достатъчно мъже и коне, за да вдигне най-голямата армия, с която сме се сблъсквали.
Не от това се опасявам.
С Дарий е свършено. Със страх ме изпълва обаче възможността собствените му хора да се обърнат срещу него преди да успея да ги настигна и да му спася живота.
В Екбатана за мене е оставено писмо от царя. Управителят на двореца му, когото взех в своята свита, потвърждава автентичността на посланието — било продиктувано и подпечатано лично от Дарий.
До Александър от Дарий, поздрав!
Пиша ти като мъж на мъж, затова пропускам всички царски титли и обръщения. Знай, че имаш вечната ми признателност за вниманието и грижите ти за моята царица и семейството ми. Ако с човечните си дела си целил да докажеш, че си достоен за славата си на завоевател, вече си го постигнал. Поздравявам те.
А сега, приятелю, ако мога да се осмеля да се обърна така към тебе (понеже няма как да не смятам, че заради общото ни минало на противници, както и заради отговорностите на царския ни сан, ние навярно се разбираме по-добре от които и да е други двама на земята), те моля за следната услуга. Не ме взимай в плен. Когато отново се срещнем на бойното поле, позволи ми да загина достойно. Не ме обричай на безчестно съществувание, било заради милосърдното ти желание да пощадиш живота ми, или във великодушния си стремеж да ме върнеш на трона. Отгледай сина ми като свой. На твоите грижи поверявам близките си. Знам, че ще се отнасяш към тях като към собствените си роднини.
Сърцето ми се трогва от Дариевата искреност и благородство. Въпреки неговото настояване повече от всякога искам да съхраня живота му, не само като цар, но и като човек. Събирам бърза и силна войска от хетайри, копиеносци и наемни конници, наред със стрелците, агрианите и цялата фаланга, която не е останала да охранява хазната. Колоната се отправя на изток с изтощителен марш. Вече сме в Хиркания, в коридора между Партската пустиня и Каспийско море.
Времето е бурно и богато на поличби. Изобилстват орли и гарвани, усещаме ръката на Съдбата близо над нас. Всеки ден след пладне се развихрят гръмотевични бури. Огромни мълнии разцепват небесата, порои заливат колоната. Вражеските следи, ясни като утринна улица, до вечерта са напълно измити. Надушваме края на империята.