Ала въпреки тяхното коварство и двуличие не може да не се възхищаваш на тези хора. Аз също ги заобичах. Напомняха ми за нашите диви планинци в родината. Жените им бяха горди и красиви, децата им — умни и безстрашни, знаеха как да се веселят и да са щастливи. В крайна сметка не успях да ги покоря, затова се сродих с тях. Ожених се за сестра ти, Роксана, и дано никога не узнаеш колко платих на баща ти Оксиарт за тази чест. Това беше ход, който щеше да одобри собственият ми баща. И подейства.
Що се отнася до Спитамен, накрая го победих с пари. Свободните афганистански конници — парти, ариани, бактриани, дранги, арахози, зогдиани, дахи, масагети — не ги е грижа за кого работят. След двайсетина месеца преследване на Сивия вълк в задънени места и до отвесни скали най-сетне ми дойде умът и прибягнах до парите. Никога не си виждал врагове тъй бързо да стават приятели. За броени дни умиротворихме десет хиляди квадратни километра. Просто купих тази земя. Ако имаше по-дълбоки ковчези, Спитамен можеше и да ме победи. Аз не успях да го надвия, ала го надхарчих.
Афганистанецът е готов да се бие за пари, но не и да работи за тях. Ако му предложиш, ще го обидиш. Ето как заобикаляхме този проблем. Да речем, че искахме да превозим сто делви вино до Кабул. Научихме се да молим за „гинноусе“, „услуга“ — и да оставяме местните да я превръщат в работа. Обръщаш се към вожда. „Би ли ми направил услугата да пренесеш тази лампа със своя керван, когато пътуваш до Кабул?“ „Разбира се, с удоволствие“ — отвръща той. Сетне, когато идва за лампата, ти си приготвил делвите вино. „Хм, искаш да откараме тези делви вино в Кабул заедно с лампата, така ли?“ Тъй като никой не е предлагал и никой не е приемал заплащане, никой не е и обиден. Свободен си да „покриеш разноските“ с парична помощ.
След като се сродих с твоето семейство, накарах инженерите си цяло лято да строят пътища в планината за баща ти, та армията да може да го снабдява и да поддържа мощта му. Когато на другата пролет се завърнах от поход, заварих пътищата разрушени. Бунтовни племена! Отидох при баща ти да организирам ответни действия. Старецът невъзмутимо ми заяви, че го бил направил той. Само поклатих глава. Племената не искаха достъпност. Харесваше им да са изолирани. Това пазеше свободата им.
Водихме тази шантава война близо три години. За да действаме в такава обстановка, трябваше да обърнем наопаки всичките си представи. Докато в традиционното военно дело е аксиома да отделяш от главните сили част, по-слаба от тях, сблъсъците с племената изискваха тъкмо обратното. Разделих армията на половин и четвъртина подразделения, всяко от тях самостоятелно, със собствена тежка и лека пехота, конница, стрелци, копиехвъргачи, инженери и обсадни машини. Провеждахме „чистки“. Две-три колони влизаха в дадена провинция по отделни маршрути. Бързи вестоносци поддържаха връзка между частите. Всички командири бяха инструктирани при удар срещу врага да го изтласкват към фланговата сила. Приклещването му по този начин беше единствената ни възможност да го въвлечем в пряка битка и даже тогава Сивия вълк най-често ни се изплъзваше.
Средството за борба с партизаните е клането. Човек трябва да научи това изкуство, ако иска да надвие. То обаче има един недостатък. Тази война е лишена от благородство. Теламон я наричаше Касапската война, каквато си и беше. Мнозина наши хора не можаха да го приемат. Позволих им да излязат в оставка или да бъдат освободени с почести, като им отпуснах двойни, че и тройни възнаграждения и дадох да се разбере, че в тяхната изтънченост няма нищо позорно, както се изрази Кратер. Постъпиха други мъже, на които им стискаше за такава работа.
Срещу партизани не може да се воюва с обикновена армия, нито с обикновени хора.
В тази нова война се отличиха определени пълководци. Един от тях беше Кратер, друг — Кен. Те двамата и Пердика винаги са били моите най-корави и находчиви командири, този поход без правила беше тъкмо като за тях. С моята част постепенно почнах все повече да действам заедно с Кратер и Кен, тях можех да пратя в планината, без да се боя, че ще им устроят засада и ще ги насекат на парчета. Птолемей и Пердика също се оказаха годни за вълча война и първият се прояви като майстор на обсади, а вторият — като храбър предводител на лека конница и пешаци.
Единственият командир, който се провали, беше Хефестион. Той не беше способен да убива жени и деца. Затова го уважавах. Ала не можех да го пратя срещу толкова страховит враг като Сивия вълк, за хората му имаше прекалено голям риск. Затова го взех в щаба си. Направих го своя дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили. Другите пълководци се разгневиха. Самият Хефестион прие повишението като милостиня. Вместо да изпитва удовлетворение, той се чувстваше унизен и неговите съперници, години наред завиждали на привилегированото му положение, сега се опитваха — скришом, ако не открито — да осигурят собственото си издигане, като предизвикат неговото падане. Колкото повече подкрепях Хефестион или се намесвах на негова страна, толкова повече негодуваше срещу мене той. В резултат се отчуждих от човека, от когото се нуждаех и на когото разчитах най-много.