В Афганистан се стигна до разрив между новите хора и старата гвардия. Вече ги нямаше онези ветерани от командирите, които бяха почнали кариерата си при баща ми: Антипатър и Антигон Едноокия — на гарнизонна служба, Парменион — убит, Филота — екзекутиран, Никанор, Мелеагър, Аминта и още десетки — паднали в бой, починали или в оставка. Продължаваше да служи единствено Клит Черния. Когато му съобщих, че възнамерявам да го назнача за наместник на Бактрия, той дори не щеше да ми стисне ръката, толкова се разгневи, понеже смяташе, че го осъждам на изгнание, назначение, както се изрази самият Клит, в „гъза на познатия свят“.
В Афганистан също бях принуден да създам Отряда на бунтовниците. Както вече казах, това бяха главно ветерани от старата гвардия, добри мъже, мнозина двайсет години по-възрастни от мене, които оставаха верни на Парменион и яростно негодуваха срещу смъртната присъда, която му издадох. Тези хора бяха пръснати из всички части в армията, сееха заразата на недоволството. Аз ги изолирах в една рота, за да ги държа под око. Ала това беше само временно решение.
С тях трябва да се направи нещо окончателно.
Сега новите хора съставляват мнозинството от войската ми. Това са млади командири, мои набори, на по трийсет или по-малко години, които са спечелили славата си в моята армия и дължат кариерата си на мене. Но Афганистан поставя на изпитание верността и на тази група. Партизанската война направи моите капитани независими и това почна да им харесва. Военачалниците ми са окуражени от самостоятелното командване и битките из тези затънтени краища им втръсват. Те изгарят от нетърпение да идат в блестящия център на империята, във Вавилон или Египет, където са парите, славата и властта. Нещо повече, поради административната самостоятелност войниците изпитват преданост към своите дивизионни командири, от които зависи тяхното издигане, вместо към мене — и сега те се смятат за хора на Кен или Пердика, а не на Александър. Всяка победа, която постигнат тези подразделения, разпалва гордостта им от тяхната част, а не от цялата армия. И всяка проява на варварство ги прави още по-големи варвари.
Осъзнавам данъка, който взима от войската тази Касапска война, и затова я повеждам още по-енергично с надеждата да покоря страната и да продължа нататък. Ала едната година става две, а двете — три. Нашите части са обезлюдили цели райони. Области, триж по-големи от Македония, са се превърнали в пустош, обитавана само от псета и птици. Из писмо до майка ми, пратено от Мараканда38:
В такава война моят даймон е в стихията си. Но не и аз. Геният ми не страда от скрупули при изтребването на селата и обезлюдяваното на провинциите. За мене това е лишено от благородство. Граничи с престъпление. Ужасявам се от извършването му.
В Афганистан моят даймон почва да ми говори. Намесва се в отговор на вълчите воини, срещу които се сражаваме. Подобно на тях, той не знае милост. Подобно на тях, не се бои от смъртта. Ти ме попита, Итане, дали е правилно даймонът да се отъждествява с душата. Не е. Даймонът и азът са подчинени на душата, но ако надделее над аза, даймонът може да унищожи душата. Тогава човек се превръща в чудовище.
В Мараканда копието ми отне живота на Клит Черния. Убих го в изблик на пиянска ярост. Това е най-позорното деяние, което съм извършвал. По-престъпно от Тива, по-жестоко от Тир, далеч по-зло от премахването на Парменион (което се оправдаваше от измяната на сина му).
Вечерта беше почнала като всяка друга в онези години — с пиене, хвалби и препирни, после още пиене и още по-свирепи препирни. Кен тъкмо се връщаше от победа в планината, като двете поддържащи колони на Птолемей и Пердика бяха споделили неговия успех. Славословенето на тези нови хора се лееше заедно с виното.
Клит Черния се изправи в защита на старата гвардия.
Той имаше един любовник, паж, казваше се Ангелид. Страстта му към това момче не знаеше граници, ала момъкът, умен и амбициозен, виждаше, че звездата на Клит залязва (както загатваше назначаването му за наместник на Бактрия), и почваше горко да съжалява за избора си на наставник. Скришом се беше обръщал към друг и Клит го знаеше. Тази вечер той тормозеше момчето, като му нареждаше да взима страна в споровете.