Сега стигам до Бунтовниците. Тяхната позиция при прегледа е като съединение между Царската пехота и отряда от фалангата на Пердика. Изглеждат страховити, признавам. Жалко, че трябва да ги навра там, между подразделения с безупречна вярност, за да ги укротявам с желязо, щом не мога с добро.
За да въодушевя войската, съм сформирал нови части с нови имена и символи. Най-прославени са Сребърните щитове. Това подразделение отначало се състоеше само от агемата на Царската пехота. Скоро включих в него и трите пехотни полка и впоследствие още повече го допълних с ветерани от фалангата, които са се отличили във войната срещу Спитамен. Нитовете на щитовете и нагръдниците им са от истинско сребро, тежащо колкото шестмесечна надница, макар да не са верни слуховете, че мъжете режат парченца и плащат с тях като с пари.
Нови части. Местни офицери. Това са триковете, които трябва да измисля командирът, за да „храни чудовището“, ненаситния глад на армията за награди, почести и новости. Ала дори и това не стига. Сега, на вечерната тераса след прегледа, офицерите ми се дърлят за измамното форсиране на реката и престореното товарене на кораби, които настоявам да правим всяка нощ, за да изтощаваме часовите на Пор с повтарящите се лъжливи тревоги. От Атина е дошъл известният актьор Тесал. Той е запленен от живота в армията. Било точно като театъра!
— Както ти прилагаш финтове, за да попречиш на врага да схване истинските ти намерения, Александре, тъй действа и драматургът. Той почва пиесата си, като прави голям въпрос от, да речем, някаква криза в живота на царя, и с такива ефекти ни подлъгва да повярваме, че историята е за амбиции, например за чест или алчност. Едва в кулминацията разбираме, че всичко е фалшива фасада и истинската тема на пиесата е, че съдбата на човека се определя от самия него. И когато го осъзнаем в самия край, емоционално това е равносилно на някоя от твоите прочути конни атаки. Драматургът може да е населил пиесата си с оракули и поличби, чудеса и божествени намеси, и въпреки това ние в публиката накрая виждаме, че единствено решенията на героя го правят такъв, какъвто е, и водят до неговата гибел. Това е трагедията. Понеже кой от нас е способен да се издигне над своята същност? Трагедията е възпирането на човека от собствената му природа. Той е сляп за нея. Не може да я надмогне. Ако можеше, нямаше да е трагедия. И въздействието на трагедията идва от нашето осъзнаване, независимо дали сме прости хора или царе, че в живота наистина е така. Ние подготвяме гибелта си със собствените си ръце. Всички, освен навярно тия гимнософисти, които явно първо се стремят към гибелта, само за да процъфтят в нея!
Присъстващите избухват в смях и аплодират. С изключение на Хефестион, който се е привързал към тези индийски мъдреци и се натъжава да чуе такова снизхождение към техните усилия. Той ги защитава.
— Те не са варвари, Тесале. Не са робски души като вавилонците, нито идолопоклонници като хората в Египет. Тяхната философия е древна, дълбока и сложна. Това е воинска философия. Със своите въпроси аз се докоснах само до повърхността й, но тя ми направи силно впечатление. Противно на твоите думи, приятелю, аз твърдя, че тия садху наистина са се издигнали над същността си. Понеже определено не са родени в състоянието, в което сега ги заварваме, а са го постигнали само с множество опити и много труд.
Изказването му е посрещнато със смях и цинични подигравки, които Хефестион приема добронамерено. Доставя ми огромна радост да видя, че след като армията напусна Афганистан, той си е възвърнал благоволението — както в собствените си очи, така и в моите и на другите от компанията. Теламон мълчаливо го наблюдава със същото задоволство като мене.
— Към какво се стремят тия йоги с доброволната си бедност и себеотрицание? — продължава Хефестион. — Струва ми се, че те се опитват да се поставят на мястото на Бог. Искат да виждат света, както го вижда Божеството, и по същия начин да се отнасят към него. И не го правят от високомерие, а от смирение. Не се подигравайте, братя. Да вземем например аналогията с драматурга на нашия приятел Тесал. Драматургът е богът на своята пиеса, всеки герой е рожба на неговото въображение. И макар полезрението на тия герои да се ограничава до собствената им корист, драматургът може и трябва да „вижда цялото поле“. Както той изпитва съчувствие към всичките си герои, дори към злодеите (инак не ще може да напише техните роли), тъй и Всемогъщият гледа на нас и нашия свят. Към такова състояние, струва ми се, се стремят гимнософистите. Не коравосърдечно безразличие, а благосклонно безпристрастие. Йогата се стреми да обича както праведните, така и подлите, и разпознава във всеки го братска душа, отправила се на своето пътуване в неведомото.