Хор от почуквания с кокалчетата на пръстите одобрява думите му. Сега Птолемей подканва Теламон да вземе думата, като казва, че бил видял наемника да разпитва неколцина от тези аскети.
— Нашият аркадец май всъщност повече прилича на някой от тия просяци, отколкото на един от нас! Понеже, макар да получава възнаграждение за военната си работа и никога не се уморява да свидетелства за достойнствата на това, забелязвам, че винаги е с празни джобове и дава всичко, което получи, в мига, в който го получи.
И призовава Теламон да ни изнесе реч.
— На каква тема?
— За Кодекса на наемника.
Това е посрещнато с весел рев. Всички сме го чували достатъчно често. Когато Теламон отказва, вместо него се изправя Къдравелкото и като заема поза, подражаваща безупречно на аркадеца, се хваща за брадата точно като него и имитира говора на наемника толкова достоверно, че възхитените присъстващи го замерват с дъжд от монети и почти го заглушават със смях.
— Аз не съм роб на парите, карам ги да ми робуват те. В края на войната не търся ни похвала, ни порицание. Искам пари. Искам да ми се плати. По такъв начин войната е просто работа. Не съм привързан към нея. Воюването за пари ме отделя от обекта на желание на моя командир. Аз служа само заради службата, сражавам се само заради сражаването, настъпвам само заради настъплението.
Когато смехът стихва, Теламон е принуден от подканването на другарите си да се изправи.
— Наистина, братя — признава той. — Разпитвах тези йоги. Научих, че според тяхната философия всички хора се разделят на три вида: човек на невежеството — „тамас“, човек на действието — „раджас“, и човек на мъдростта — „сатва“. Ние около тази маса сме мъже на действието. Такива сме. Но макар да съм изживял живота си като човек от този вид, а също и всичките си предишни животи — както би казал Питагор, позовавайки се на своето учение за превъплътяването на душата, — аз винаги съм желал да стана човек на мъдростта. Тъкмо затова воювам и затова съм се отдал на военното призвание. Животът е битка, нали? А как най-добре да се подготвиш за нея, ако не като станеш войник? Понеже не сте ли забелязали, приятели, че тези мъдреци са съвършени войници? Кален на болка, незабелязващ никакви трудности, всеки заема своя пост призори и не го напуска заради жажда, глад, зной, студ, умора. Той е бодър във всякакво време, сам се мотивира, сам се управлява, сам си дава похвала. Ще ми се да имахме армия с такава воля за борба, Александре! Щяхме да прекосим тази река още преди да си преброил до триста.
— С други думи, войнишкото ти обучение те подготвя за призвание на мъдрец, тъй ли, Теламоне? — питам аз.
Компанията отвръща със смях. Но аз съм сериозен. Теламон отговаря, че му се искало да е толкова корав.
— Тези хора са недостижими за мен, приятелю. Трябва да чиракувам при тях много животи.
Наемникът заявява, че аз също до голяма степен съм притежавал това качество.
— Чест ти прави, Александре, че и ти не държиш на удобствата и даже на живота си. Не те е грижа за земите, които си покорил, нито за техните съкровища, освен за да осигуряват войните ти. Ала има едно нещо, на което наистина държиш, в ущърб на душата си.
— И какво е то, приятелю?
— Твоите победи. Ти продължаваш да се гордееш с тях. Това не е добре за тебе. — Теламон посочва терасата, лагера, армията. — Би трябвало да можеш да напуснеш всичко това веднага, тази вечер. Стани! Не взимай нищо! Можеш ли?
Смях от всички страни.
— Смяташ, че не мога ли?
— Не можеш да се откажеш от победите и голямото си име, не можеш и да зарежеш другарите си, които обичаш и които те обичат и зависят от тебе. Кой е господар на тази империя? Ти ли управляваш нея, или тя — теб?
Пак смях.
— Знаеш, че търпя тези думи само от тебе, Теламоне. На никой друг няма да му се размине!
— Но ти трябва да си способен да станеш и да си тръгнеш, скъпи приятелю — без да се засмее, отвръща аркадецът. — Не е достатъчно да си войник. Войнишкият кодекс не дава всички отговори. Знам го. Преживявал съм го в много животи. Омръзнало ми е. Готов съм да се отърся от него като от износено наметало.
Присъстващите му отправят добродушни закачки.