— Не ни оставяй! — извиква Птолемей. И други се присъединяват с просташки подмятания.
Теламон ме гледа в очите.
— Като малък те наставлявах да надмогваш страха и гнева, Александре. Ти се учеше охотно. Преодоляваше трудностите, глада, студа и умората. Ала не се научи да подчиняваш победите си. Те са ти господари. Ти си техен роб.
Обзема ме ярост. Теламон го вижда. И продължава.
— Думите на йогата, че е покорил „потребността от покоряване на света“ са тъкмо на място. Мъдрецът иска да каже, че е надвил своя даймон. Понеже какво е даймонът, ако не онази воля за господство, която е свойствена не само на всички хора, а и на зверовете и даже растенията, и в основата си е същността на всеки агресивен живот?
Все едно ме е ударил.
— Даймонът е безчовечен — казва Теламон. — Идеята за граници му е чужда. Ако не бъде овладян, той поглъща всичко, включително себе си. Зъл ли е? Зъл ли е жълъдът, който се стреми да стане дъб? Зла ли е новородената рибка, която се стреми към морето? Волята за надмощие в природата се овладява от ограничените възможности на животното. Този инстинкт е необуздан единствено в човека и единствено в оня човек като тебе, приятелю… — той загрижено ме поглежда, — чиито дарби и величие не се поддават на никакво чуждо управление. Известни са ни много самоубийства, чиято причина е следната: човек трябва да отнеме живота си, за да погуби своя даймон.
Угаснало е всякакво веселие. Моите другари са напрегнати в очакване гневът ми да изригне. Напротив, аз приветствам Теламоновите думи. Искам да чуя още, понеже денонощно се боря c въпросите, които повдига. Наставникът ми го прочита на лицето ми.
— Макар да ме задяваш, задето се стремя някой ден да стана човек на мъдростта, Александре, самият ти споделяш тази амбиция, при това още от малък. Тъкмо това те привлече към мен като дете, когато ме следваше из казармения двор и вървеше по петите ми като сянка.
Думите му са посрещнати със смях и всеобщо облекчение. Теламон сериозно продължава:
— После, твърдя, че тъкмо с това си качество превъзхождаш баща си. Не като командир, обърни внимание, въпреки че си по-голям пълководец. Не с войнишка смелост, въпреки че си по-храбър. Ти си по-велик от баща си не по тези причини, а заради моралната си цел, понеже искаш да станеш човек на мъдростта, додето Филип се задоволяваше да се бие и да ебе. Твоите страдания също са по-големи от неговите, защото се измъчваш, ако не постигнеш онова, на което знаеш, че си способен. Баща ти го разбираше. Той виждаше, че го превъзхождаш, макар ти още да беше дете. Затова едновременно те обичаше и се страхуваше от теб, Александре. И затова те привличат тези индийски мъдреци, също като нас с Хефестион, и долавяш в техните усилия белега, ако не същината, на собствените си стремления.
34
„Почвам да мразя войната“
В Пенджабската армия, както сега се нарича нашата войска, има известен брой индийски подразделения, сред които Царската конна гвардия на Таксил, стрелците и пехотата начело с раджа Сасигупта и роти на други съюзни князе. Древният обичай на тези воини изисква преди началото на самите бойни действия лично и в най-братски дух да посещават врага (на когото в тази страна на широко разпространени смесени бракове мнозина са роднини, наставници и другари). Мнозина от нашите индийски съюзници еженощно прегазват реката при войските на Пор, както и не малко от Поровите хора всяка вечер идват при нашите.
Македонците не могат да проумеят такова нещо. Когато за пръв път виждат вражески войници да излизат на нашите брегове, те ги залавят и под острието на мечовете си ги замъкват (някои не толкова нежно) на разпит при своите командири. Офицерите на Пор се разяряват от това, както и нашите индийски съюзници. Когато ми обясняват обичая, аз се отнасям с уважение към неговото благородство. Нареждам да освободят всички арестанти, да им върнат оръжията, да не бъдат залавяни повече пленници. Дори забавлявам на масата си мнозина от тези воини и ги провождам оттатък реката с почетни дарове.
Това представлява проблем. Защото разяжда волята за борба на македонците, които постепенно опознават вражеските герои и почват да изпитват възхищение и привързаност към тях. Виждаш тези стройни воини дружелюбно да се разхождат из лагера със своите слънчобрани и лъкове от рог и слонова кост. Когато разговарят, те стоят на един крак като жерави, опрели петата на другия си крак от вътрешната страна на срещуположното бедро. Косата им е лъскаво черна и я носят на кок, панталоните им, свободно висящи над коляното, са в най-ярки оранжеви и пурпурни багри. Украсяват ушите си със златни обици и имат най-блестящите и най-често показвани усмивки на света. Установил съм, че е полезно да мразиш враговете или поне да ги смяташ за главорези или варвари. Кшатриите на Пор не са такива, нито са извършвали каквито и да било престъпления срещу македонците.