Хефестион иска да спре, но аз не му позволявам.
— До Персепол бях с теб, Александре. Сторените на Гърция злини трябваше да бъдат отмъстени. Но ние убихме царя на Персия. Изгорихме нейната столица, завладяхме всичките й земи. А сега какво? — Той посочва на изток оттатък реката. — Онези честни селяни ли ще покорим? Защо? Какво са ни направили? С какво право воюваме срещу тях? В преследване на слава ли? Тази армия много отдавна престана да е славна. Или ще цитираме Ахил и ще твърдим, че се домогваме до „добродетелите на войната“? Глупости! Всяка доведена до крайност добродетел се превръща в порок. Завоевание ли? Никой човек не може да управлява друг. И най-преданият поданик мигновено ще замени богатството си, спечелено под твое управление, за бедност, която си е единствено негова. Ние имахме кауза. Вече нямаме.
Изправя се и печално прокарва пръсти през косата си.
— Кой може да ти излезе насреща, Александре? Ти се превърна в дъба, извисил се над цялата гора. Войската се разкъсва от отчуждение и недоволство. Ала и една твоя дума ще я накара да се подчини. Кой може да ти откаже? Не и аз. Не и те.
Моят другар ме поглежда.
— Мислех, че ме е страх да не изгубя твоята обич. Затова си държах устата затворена. Защото такова нещо намирисва на суета и егоизъм. Но не от това се страхувам. Страх ме е от загубата на твоя аз. Даймонът ти те изяжда жив! Той поглъща армията! Обичам Александър, ала се страхувам от Александър. Кой от двамата си ти? — Обръща се към мен с отчаяно изражение. — Ние ще прекосим тази река заради теб. Ще ти донесем твоята победа. А сетне?
Млъква.
Десетки хиляди пъти съм си отправял същите обвинения. Ала да бъдат изречени гласно, направо в лицето ми…
— Ти си най-смелият човек, когото познавам, Хефестионе.
— Не, само най-отчаяният. — И той скрива лицето си и заплаква.
Закопчалката на плаща му е златният лъв на Македония. Той е моята дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили.
— Ако ме убият в това сражение, ще върнеш ли армията в родината? — питам аз.
Хефестион не отговаря.
— Трябва да ме смениш — казва той.
Мога само да се усмихна.
— С кого?
На другия ден идва слонското лайно.
Старшината Чувала е пратен с един от разузнавателните отряди оттатък реката. Връща се с огромно изсъхнало слонско изпражнение — с цвят на маджун, високо над половин метър и голямо колкото вана. Всички сме виждали фъшкии на работни слонове. Ала това нещо, оставено от боен слон, е от съвсем друг мащаб. То предизвиква сензация в лагера. Всеки иска да го разгледа. И всеки се чувства длъжен да даде предположението си за големината на животното, което го е изходило.
— Богове, ако това чудовище ти се изсере отгоре, пиши се умрял! — възкликва Чувала.
Хората са имали контакт с бойни слонове (след Гавгамела заловихме петнайсет, които не бяха влезли в битката), но едва сега се замислят за перспективата да се изправят срещу тях. Ужасени са. После се получава още по-страшно сведение: Пор, чиито чудовища първоначално бяха петдесет, повикал князете от източните части на царството си, които довели триж повече животни, наред с още хиляди стрелци, колесници и пехота. Двеста слона, построени на петнайсет метра един от друг, с пешаци между тях, образуват километър и половина фронт, дълбок три редици. Конете не понасят миризмата и тръбенето на тези зверове и нашата конница, боят се войниците, нито ще успее да форсира реката пред лицето на такива създания, нито ще може да ги атакува на бойното поле. Хората още повече се уплашват от съобщенията за видовете смърт, причинявана от тези исполини — а именно, смазване под нозете им, набучване на бивните им, дори повдигане с хобот, за да ти пръснат мозъка на земята.
Проверявам в лазарета. Броят на болните се е утроил, изобилстват „случайни“ наранявания. Мъжете в лагера се събират на групички и ме поглеждат намусено или засрамено, когато очите ми попаднат върху тях. Кратер и Пердика искат да накажем някого, за да дадем пример, Птолемей настоява да ускоря атаката. Аз искам да изчакам (скоро ще пристигнат парите и снаряжението, за които съм пратил), ала настроението на лагера ме кара да взема мерки. Свиквам командирите.
— Македонци и съюзници, вие не сте войската, която бяхте. Преди, когато нападах врага, усещах пламенната ви храброст до себе си. Сега се озъртам назад и се боя, че изобщо няма да ви видя! Погледнете се. Вие се цупите и мърморите, една кофа слонски лайна ви кара да недоволствате. Хайде тогава, както се изразяваше баща ми, да си кажем нещата право в очите.