Обръщам се към офицерите навън под дигата, за да може да дойде и слуша цялата войска.
— Събрах ви тук, та веднъж завинаги да ви убедя да продължите напред или да бъда убеден от вас да се върнем. Намирате ли вина в мене, братя? Неизгодни ли се оказаха съвместните ни усилия? Ако смятате така, няма какво да ви отговоря. Ако обаче вследствие на труда ни сега цяла Европа и Азия са в ръцете ви — а именно Гърция и Егейските острови, Илирия, Тракия, Фригия, Йония, Лидия, Кария, Киликия, Финикия, Египет, Сирия, Армения, Кападокия, Пафлагония, Вавилония, Сузиана и цялата Персийска империя, да не споменавам Партия, Бактрия, Ария, Зогдиана, Хиркания, Арахозия, Тапурия и половин Индия, — от какво тогава се оплаквате? Не проявявах ли достатъчно щедрост? Сред вас няма ни един, когото да не съм направил богат. За себе си ли запазвам най-отбраната плячка? Ей го леглото ми. То е две дъски и един килим. Ям наполовина колкото вас и спя триж по-малко. А що се отнася до раните, нека който и да е от вас се съблече и покаже своите и аз на свой ред ще покажа моите. Ни една част от тялото ми, поне отпред, дето се получават достойните рани, не е останала невредима и няма оръжие, от което да не нося белези, всичко във ваша служба, за вашата слава и вашето забогатяване!
Отпред на дигата има издатина, дето се събират трупите и преплетената ракита. Крача напред-назад по нея като актьор на сцена.
— От своя страна, братя, аз не поставям граници за стремленията на човек с благороден дух, стига те да водят до юначни подвизи. И все пак, ако някой се интересува още колко нататък възнамерявам да продължа, нека знае, че брегът на Източния океан не може да е на много стадия от мястото, дето се намираме днес. Там ще спра. Ала не и по-рано.
— Вие сте уморени, приятели — продължавам. — Да не мислите, че аз не съм? Но лишенията и опасността са цената за славните дела. Има ли нещо по-прекрасно от това да живееш смело и да умреш, оставяйки безсмъртна слава? Днес се събираме като армия. Други армии ще ни последват през идните векове. Кой ще настигне нашите подвизи? Огледайте се, братя. Взрете се в лицата на своите другари. Вие сте най-могъщата войска в историята! Изпитанията, на които бяхте подложени, враговете, които надвихте, победите, които извоювахте, превъзхождат завоеванията на всички, които някога са живели и които ще дойдат след нас. Фантасмагорични страхове ли ви спират да прекосите тази река, като ви внушават измислици за народи и врагове, прекалено многобройни, за да се изправим насреща им? Същото съм чувал и в Македония. Хората твърдяха, че никога нямало да стигнем до Халис, че трябвало да се откажем при Ефрат. Не сме можели да превземем Вавилон, крещяха страхливи гласове, ни Персепол и Кабул. Аз заявявах, че можем, и се оказвах прав! Ала вие пак се съмнявате в мене.
Тишина.
— Сигурно успехът ни е бил прекомерен. Възможно е това да е проблемът ни. Небето си играе с нас, за да ни лиши от воля тъкмо в най-решителния час. Продължете с мене! Подкрепете ме още веднъж, братя! Брегът на Океана не може да е далече. Когато застанем там на Края на света, а ние ще го направим, кълна се в небето, аз не само ще удовлетворя вашите желания, но и ще надхвърля най-съкровените ви надежди за хубави неща, които храни всеки човек! Ще ви пратя у дома или сам ще ви отведа там, а онези, които останат, ще направя обект на завист на заминаващите.
Приключвам. Никой не отговаря. Виждам ужаса на войската от моя гняв.
— Говорете, приятели. Не се бойте от мене. Това ми разбива сърцето.
Безкрайно мълчание. Никой не може да откъсне поглед от земята.
Накрая Кен прави крачка напред. Сърцето ми секва от мъка. Безстрашен пред лицето на всеки враг, сега Кен трябва да призове на помощ тази ненадмината храброст, за да се обърне към мен.
Старият ми приятел започва:
— Виждам, че ти, господарю, не искаш да принуждаваш македонците като деспот, а да ги убедиш или да бъдеш убеден от тях, и не ще говоря от името на моите братя офицери, които обсипа с такива почести и съкровища, че ще те последват навсякъде, а на мъжете от армията, които нямат друг глас, освен ако ние не се застъпим за тях, и върху които пада най-тежкото бреме на войната.
След Персепол мнозина смятали, че войската е стигнала прекалено далече, отбелязва Кен. Но през следващите сезони сме стигнали триж по-нататък. Армията ни е покорила още толкова народи и дваж повече земи дори само при завоюването на Персия! Водили сме още двайсет и четири битки и девет обсади. И какво се е случило с армията?