— Не може да не си забелязал, Александре, колко много гърци и македонци потеглиха с тебе в началото на тази война и колко малко останаха невредими до ден днешен. Мнозина ти проводи у дома с богатство и почести, понеже виждаше, че са уморени от положените усилия, и беше прав да го сториш. Други остави в новосъздадени градове, като им даде земя и жени, и това също беше хубаво, защото усещаше, че те вече не влагат сърце във войната. Колцина други бяха погубени от врага, починаха от рани и болести или осакатяха от прекомерен труд? Изминали сме осемнайсет хиляди километра и сме се сражавали за всеки метър от тях! Малцина от оцелелите се радват на физическа сила и духът им е още по-разклатен. Всеки мъж копнее да види майка си и баща си, ако още са живи, и съпругата и децата си. Той жадува за родната си земя. Това лошо ли е? Не го ли е заслужил? Нима собственото ти намерение за него всъщност не е било такова, когато щедро си го направил от бедняк богаташ? Що се отнася до самия мен, ти ме пусна в отпуск след Граник заедно с други новобрачни и с извънредна доброта ми позволи да презимувам у дома при невестата си. Това беше преди осем години. Имам син, когото никога не съм виждал. Дали ще умра на твоя служба, Александре, без ни веднъж да зърна лицето на рожбата си?
Кен ме призовава лично да отведа армията у дома, да видя майка си, да уредя нещата в Гърция и сетне, ако желая, да поведа втори поход с нови мъже вместо старите, със свежи сили, а не уморени.
— Колко по-ревностно ще те следват тия млади и пламенни войници, Александре, като виждат, че си върнал у дома другарите в предишните си усилия, издигнати от немотия до богатство и от неизвестност до вечна слава?
Старият ми приятел свършва. Подкрепят го хилядите мъже, не малко от които със сълзи на очи ме умоляват да се вслушам в неговия съвет.
За пореден път не успявам да ги накарам да видят. В гърдите ми гори такъв гняв, че ме е страх да не се пръснат. Не мога да направя нищо друго, освен да освободя множеството и да се прибера в шатрата си, пламнал от ярост.
35
Сребърните щитове
Тази нощ никой не заспива. Богове, не ще оставя на мира тези страхливци! В полунощ издавам заповед да разоръжат и поставят под арест тристате от Отряда на бунтовниците. Из лагера плъзват слухове. Ще ги екзекутирам ли? Нареждам сбор на армията призори, като офицерите строят хората си в пълно снаряжение, както изисква законът за присъствие на наказание. Бунтовниците ще се строят босоноги и гологлави, само по туники.
Пристигнали привечер вестоносци съобщават, че обозът с парите и оръжията е само на няколко километра. Пращам тайна заповед до командирите на колони. Това подклажда още по-безумни слухове.
Нареждам в средата на лагера да изравнят плац и да издигнат триста стълба като за екзекуция. Вътре да бъдат вкарани Бунтовниците. От всички страни да се натрупат валове, върху които да патрулират въоръжени войници.
Пращам глашатаи да оповестят тези разпореждания из лагера, а не ги съобщавам, както обикновено, на своите военачалници, които да ги предадат по командната верига. Нека пълководците ми също се поизпотят. Прогонвам даже Хефестион, Кратер и Теламон. Само на гадателя Аристандър позволявам да остане. Правим жертвоприношение на бог Страх. Кръвта на жертва след жертва изтича без благоприятен резултат. Заповядвам да изхвърлят изкормените трупове зад шатрата. Нека армията търси смисъл в това!
Обозите пристигат на светлината на факли три часа преди разсъмване. Нареждам — не на македонците, чиято приказлива уста не може да затвори никой, а на таксилската Царска гвардия на раджа Амбхи — да закарат колите до централния плац.
Призори все още принасям жертви. Викам Хефестион, както и Кратер, Пердика, Птолемей, Кен и Селевк. Заповядвам да подсилят охраната на лагера и да екзекутират като шпионин всеки, заловен извън границите му.
Пращам Теламон да се обърне към Бунтовниците. Той инструктира частта или да потвърди сегашните си командири, младите лейтенанти Матий и Гарвана, или да избере нови, но да са единодушни кой ще говори от тяхно име, понеже призори думите на тези офицери ще ми бъдат предадени като общата им воля.
В Индия слънцето изгрява горещо. Наблюдавам довеждането на Бунтовниците. Като че ли и последният от тях е герой. Виждам Ерикс, който пръв изкачи Аорн43; Филон, който цяла нощ заслонява с щита си Клит Белия, приклещен от орда надаващи крясъци афганистанци; Амомфарет, наричан Полумесеца заради белега от меч на корема му, който дари сума, равна на тригодишна плата, на жителите на едно опустошено от наводнение село на река Окс44. Явно всички те смятат, че тази заран ще им е последна. Ала никой не хленчи на Теламон, най-много някой да помоли от негово име да предадат поздрави на роднините му в родината.