С другарите ми прекосяваме полето при Херонея. Воините от Свещения отряд са пред позициите на армията си. Намазали са телата си с масло и изпълняват гимнастичните си упражнения като спартанците на Термопилите. Човек не може да си представи по-добре изглеждаща сила. Даже оръженосците им са красиви. Лагерът им представлява идеален квадрат. Натрупаните оръжия блестят на слабата светлина.
Ние се приближаваме на половин хвърлей камък. Аз се представям и заявявам на всеослушание, че Тива и Македония не бива да се сражават една срещу друга, а заедно да тръгнат на поход срещу персийския трон.
Тиванците се засмиват.
— Тогава кажи на баща си да си върви вкъщи!
Посочвам техния лагер.
— Там ли ще е позицията ви утре?
— Може би. А твоята?
Оказва се, че Клит Черния познавал двамина от тях — братя, борци от Немейските игри. Тримата си разменят клюки и се осведомяват за новините. По това време при мен идва пеш изключително красив четирийсет-петдесетгодишен офицер.
— Възможно ли е това наистина да е синът на Филип? — усмихнато пита той. Бил приятел на баща ми, казва мъжът, и се представя като Короней, син на пълководеца държавник Памен. Тъкмо в Паменовия дом прекарал заложничеството си Филип. — Баща ти беше на четиринайсет, а аз на десет — продължава Короней. — Често ми натискаше главата под вода и ме пляскаше по задника.
Засмивам се.
— Същото правеше с мене!
Короней дава знак на един красив двайсетгодишен момък да се приближи.
— Представям ти сина си. — Прекалено официално е да останем на седлата. С другарите ми слизаме от конете. Нима е възможно утре заран да се бием с тези чудесни хора?!
Синът на Короней носи дядовото си име Памен — красиво момче с безупречни доспехи, половин глава по-високо от баща си. Родител и наследник застават един до друг, и двамата воини от Свещения отряд.
— Така стоим и в бойния ред — заявява младежът.
Опитвам се да преглътна неочакваните си сълзи. Кинжалът на пояса ми е от тотска стомана с инкрустирани скъпоценни камъни, струва един сребърен талант. Обръщам се към Короней.
— Приятелю, ще приемеш ли този дар в знак на признателност за твоите грижи за баща ми?
— Само ако ти приемеш това — отвръща той и ми подава лъвския герб от нагръдника си, кобалт и слонова кост със златна инкрустация.
— Какви прекрасни хора! — отбелязва на връщане Хефестион.
На това място, Итане, с оглед на твоето образование трябва да разгледам един въпрос, който ужасява всички млади офицери. Говоря за изпитването на съчувствие към врага. Никога не се срамувай от това чувство. То не е признак за мекушавост. Напротив, според мене е най-благородната проява на воинска добродетел. Баща ми не смяташе така. Една вечер след победата при Херонея имах възможност да поговоря с него за онази среща с тиванския воин Короней. Филип ме изслуша внимателно.
— И какво ти подсказа сърцето в оня момент, сине? — Подкачаше ме, виждах го, не от злоба, а за да поправи поведението ми, което му се струваше прекалено благородно. — Изпита ли съчувствие към хората, които имаше за задача да избиеш? Или си способен да превръщаш сърцето си в камък, както говорят хората за баща ти?
Бяхме си у дома в Пела, поводът беше вечеря с Филиповите офицери. Те се бяха умълчали и ме наблюдаваха в очакване.
— Тъй като бях готов да платя със собствения си живот, татко, смятах, че имам право да отнема живота на врага — и че небето не прави изключения в такава сделка.
— Вярно, тъй си е! — одобрително замърмориха присъстващите.
— Точно така — засмя се баща ми. — Самият Ахил не би могъл да даде отговор, поверен на древния дух. Но я ми кажи, сине, как ще се държи едновремешният Ахил в покварените и срамни нрави на нашето време?
— Той ще ги извиси със своята добродетел и чистотата на намеренията си, татко. И дето и да е, дори в тези упадъчни времена, неговият свят ще е благороден и непокварен.
Така му рекох и наистина го вярвах. Ала не споменах нещо друго. В онзи момент, докато баща ми ме разпитваше пред своите офицери, аз усетих своя даймон9, вродения си гений. Влезе така, както дух влиза в стая. Обзе ме усещане за яснота и непоколебима убеденост. Както никога дотогава осъзнах, че моята дарба неимоверно превъзхожда бащината ми. Погледът ми сякаш минаваше право през него. И той го разбра. Както и стоящият до рамото му Парменион, и стоящите до мен Хефестион и Кратер. В този миг се сблъскваха две поколения, едното залязващо, другото изгряващо.