Коя армия би могла да постигне това, което направихме ние? И най-трудното от пълководческа гледна точка: до утрото на битката мнозинството от войската не само се съпротивляваше да участва в сражението, но и за малко не се разбунтува и не съсипа всичко постигнато дотогава. Признавам, че изпитах по-дълбоко удовлетворение от този триумф, отколкото от всеки предишен, и видях по лицата на моите военачалници и другари, че и те се чувстват по същия начин. Нямаше нужда от заповеди, за да обуздая кръвожадността на войниците, възпря ги самото им уважение към врага.
Пор също се сражава великолепно. Той продължаваше да се бори от кулата върху своя боен слон (истински герой сам по себе си), макар и получил множество рани, толкова тежки, че когато в края на битката най-сетне слязъл от кулата, после не могъл да се качи отново сам, тъй разказваха хората, а слонът му трябвало да го повдигне с хобота си. Когато пратих раджа Амбхи при него с предложение да се предаде, Пор не се подчини на този човек, когото смяташе за свой противник, макар вече да знаеше, че каузата му е безнадеждна, и накрая отстъпи единствено на своя приятел княз Беот, когото проводих след това с молба за милостиво и достойно отношение към него и хората му.
— Как искаш да се отнасяме с тебе? — попитах Пор, когато лично отидох при него.
— Като с цар — отговори той и ние го почитахме като такъв.
Най-голямо удовлетворение от този аспект на битката ми донесе възможността да проявя великодушие. С благороден противник човек може да се държи благородно. Аз получих от Пор не капитулация, а обещание за съюз, и не му наложих никакви условия, а му поднесох приятелски дарове. Пленниците бяха върнати още същия ден, без откуп и заедно с оръжията им. В дните след сражението също ми доставяше удоволствие да се състезавам по щедрост с новия си приятел. Падналите от двете страни бяха погребани с почести под обща могила и скръбта от загубата им беше облекчена, доколкото е възможно в такива случаи, от разменените клетви, с които двете страни се задължиха никога повече да не вдигат оръжие една срещу друга.
Накрая, и най-важно, възроди се волята за борба на хората, тяхната дюнамис. Дългата и унизителна война срещу разбойници и главорези приключи. Подаръкът на Пор за македонската армия беше самата тя, възстановяването на нейната гордост и солидарност.
Краят на битката настъпи по залез-слънце. Валеше дъжд. Не потопът от снощи, а пречистваща буря, която превърна небето в калейдоскоп от преливащи багри. Яхнал Корона, аз се върнах на брега срещу нашия лагер. Лекарите и медицинските звена от отрядите на Кратер и Мелеагър, които бяха изчаквали от отсрещната страна на Хидасп, чак сега се прехвърляха оттатък, тъй като всички налични плавателни съдове дотогава бяха използвани за превозването на войските, участвали в атаката. До една градина с праз устройваха лазарет, където пренасяха с каруци и коли ранени мъже, както македонци, така и индийци. Беше изчезнала всякаква враждебност. В отсрещния край на бойното поле виждах двама наши лекари, Марсий от Кротон и Лука от Родос. Те не ме бяха забелязали. При тях дотича едно момче, което им предаде някакво съобщение. Изведнъж двамата изскочиха от болничната шатра и с всички сили се затичаха по калното поле към пътя край дигата. Проследих ги с поглед. Там се бяха струпали войници в напрегнати пози. Явно беше паднал някой — някой важен човек.
Настръхнах. Хефестион? Не, бях го видял преди малко, ранен, ала вън от опасност. Кратер, Птолемей, Пердика — никой не липсваше. Препуснах натам, първо в тръс, после в галоп. Индийците отглеждат зеленчуци в издигнати лехи, калта лепнеше по краката на Корона. Когато излязох от градината на петнайсетина метра от войниците, неколцина от тях ме познаха и се изправиха на крака, бледи и покрусени. Сред коленичилите беше и моят коняр Евагор.
Тогава разбрах, че не са се надвесили над човек.
Слязох от коня и пеш се приближих до групата, чиито редици се разтвориха пред мене, мъжете сваляха шлемовете и подшлемниците си. Буцефал лежеше на дясната си страна. Веднага видях, че голямото му сърце вече не бие. Във въображението си хиляди пъти се бях подготвял за този момент, който знаех, че трябва да настъпи, ала това ни най-малко не облекчи връхлетялата ме емоция. Сякаш с титанична сила ме бяха ударили в слънчевия сплит. Не изпитвах скръб за Буцефал, понеже знаех, че душата му е отлетяла, а се чувствах опустошен заради собствената ми загуба и тази на народа, лишен от неговия дух. Отпуснах се на коляно, като стиснах ръката на Евагор, за да не падна.
Един от мъжете прегръщаше главата на Буцефал в скута си. Моята поява, усетих, го смути, боеше се да не ми нанесе обида, като остане или се изправи. Сложих длан на рамото му.