— Отпусни главата му върху това — казах, но не бях в състояние да смъкна плаща си, толкова безсилни бяха станали ръцете ми. Наложи се да ми помогне Евагор. Беше ясно, че войниците доста време отчаяно са се опитвали да спасят Буцефал. Той бе умрял от старост и изтощение. Нищо не бяха могли да сторят.
— Вземи имената на тези мъже — наредих на Евагор, когато дойдох на себе си. Те бяха одриски конници от ескадроните на Менид, в негово отсъствие командвани от Филип, сина на Аминта. Един по един срещнах погледите на всички. — Никога не ще забравя днешната ви добрина.
Пратих лекарите Марсий и Лука да се връщат към задълженията си. Ранените се нуждаеха от техните грижи. Освободих и одрисите. Те не искаха да си тръгнат. Подобно на македонците, тези благородни траки убиват коня на мъжа до гроба му и ги погребват заедно в гробницата, защото вярват, че животното пак ще носи своя господар в отвъдния живот. И тук, в тази градина с праз под дъжда, одрисите ми предложиха собствения си живот и този на конете им, за да осветя гроба на Буцефал.
— Не, приятели. Но всяка ваша капка кръв, която ми предложихте, ще ви върна в злато. А сега се прибирайте в частите си, моля ви, и винаги носете в себе си моята признателност.
След два дни произнесох на гроба на Буцефал следното слово:
— Когато за пръв път видях този кон, той беше четиригодишен, едва приучен на удило. Един търговец го показваше в Пела, наред с други великолепни коне. Буцефал ги засенчваше, както слънцето засенчва звездите, но се изправяше на задни крака, риташе и не допускаше никого на гърба си. Баща ми го отхвърли като неуправляем. По онова време аз бях на тринайсет, самонадеян, каквито са момчетата и князете. Веднага осъзнах, че който се справи с такова чудо, ще бъде достоен за света. Разбрах и че за да укроти такъв дух, човек трябва да пречупи собственото си сърце.
— Никой наставник не ме е научил на повече от този кон — продължих. — Никой военен поход не ме е поставял на такива изпитания като обучението на този кон. Хиляди дни и нощи съм се трудил, и като момче, и като мъж, за да се издигна на равнината, обитавана от неговата душа. Като изискваше всичко от мене, той ме извиси над самата ми същност.
Всички мълчаха и ме гледаха.
— Днес тази армия стои тук благодарение на Буцефал. Тъкмо той проби защитата на Свещения отряд при Херонея, никой друг кон не би могъл да го направи. При Иса и Гавгамела хетайрите не следваха мене — конете им следваха Буцефал. Да, той често беше див и неуправляем. Ала такъв дух не бива да се съди по мерки, създадени за по-нисши същества. Защо Зевс праща чудеса на земята? По същата причина кара и комети да прорязват небето. Не за да ни покаже какво е направено, а какво може да се направи.
На това място ще основа град, заявих аз, който ще се нарича Буцефала. Небето да благослови всички, които установят своя дом зад стените му.
Издигнахме могила върху гроба на моя скъп другар.
— Мнозина от вас се опитаха да ме утешат за тази загуба, приятели, като говореха за дългия живот на Буцефал, за неговата обич към мене и към това начинание, за неговата слава и дори за мястото му сред звездите. Вие ми припомняхте, че широкият свят е мой и от краищата му мога да избера всеки кон, който пожелая, и да го обуча като втори Буцефал. Едва ли. В целия свят не ще открием равен нему. Той живя и вече го няма. Неговата смърт прави собствения ми край, когато настъпи, не тъй омразен, заради надеждата, че в бъдния живот отново ще го срещна.
В този момент над равнината изтътна гръм. Хората, а и аз, се удивихме на мощта и значението на това явление.
— Македонци и съюзници, поставих ви на тежки изпитания, знам. Нещата, които исках от вас, щяха да пречупят всяка по-недостойна войска. Вярвайте в мене и си вярвайте помежду си, братя! Тази победа ни възроди. Отново сме онези, които бяхме. Нищо друго няма значение. Вярвайте в нашата съдба и продължавайте напред. Вече никоя сила на света не може да ни спре!
Епилог
Итан
Това са последните думи, които Александър изрече за този летопис. Онази вечер, когато се явих при него, той ми благодари за моето внимание (което вече изпълнило целта си, заяви царят) и ми заповяда да се върна за постоянно на мястото си във войската. Което и сторих.
След трийсетдневен отдих армията продължи пътя си на изток. Прекоси Ацезина, друга могъща река, и Хидраот, като включи във владенията на Пор царствата на неговите врагове. Бяха почнали югозападните мусони. Войската вървя седемдесет дни в ужасяващи потопи, нечувана жега и мочурливи тресавища. Болест опустоши колоната. Бойният дух отслабна много. Нещо повече, когато ги питаха за близостта на Източния океан (за който Александър твърдеше, че „не може да е далече“), местните хора съобщаваха, че оставали още хиляди километри и че се намирал отвъд район, преграден от непроходими реки, планини и пустини и защитаван от воини в неизброими множества — ако такъв Океан изобщо съществувал. По данни на войсковите земемери през последните осем години армията беше изминала осемнайсет хиляди сто и пет километра. Накрая при река Хифаз при царя дойде делегация от командири и хетайри и го помоли да се смили над тях. Търпението на македонците се изчерпало. Нямало да продължат на изток.