Александър беше на трийсет и две години и осем месеца.
По никакъв начин не съм способен да опиша мъката, с която беше оплаквана неговата кончина, освен да кажа, че персите и македонците си съперничеха в скръбта, първите жалеещи заради загубата на толкова благ и милостив господар, а вторите — заради края на техния блестящ и безподобен цар.
Показателно за свръхчовешката личност и постиженията на Александър е, че след неговата смърт летописът на дните му не остана история ни за миг, а веднага премина в областта на легендите. Разпространяваха се такива измислици за неговите подвизи, каквито не са по силите на никой смъртен. Кончината му остави дупка в центъра на света. В същото време обаче неговото присъствие продължаваше да е толкова могъщо, че когато през следващите сезони поведоха помежду си жестока борба за поделянето на империята, военачалниците му можеха да бъдат принудени да се съберат мирно само при едно условие: това да е в Александровата шатра пред свободния му трон, на който лежат царската корона и жезъл. Мъжете се бояха да обидят дори сянката на Александър, за да не го срещнат отново под земята, понеже и на онзи свят със сигурност никой нямаше да го превъзхожда.
Тук може би е мястото като очевидец да кажа няколко думи и от собствено име.
Оставям на историците оценката за царя Александър. Аз ще говоря за човека. Мнозина му приписват порока самомнителност (като че ли на негово място тези критикари щяха да са неуязвими за такова нещо), ала за мен той беше най-сърдечният и благороден мъж. Отнасяше се с мене, младежа, като с другар и войник, никога снизходително, винаги с открито сърце, лишено от притворство.
Никой не е бил по-малко впечатлен от мащабите на триумфите му от самия него. Той заявява в този дневник, че никога не е желал друго, освен да е войник. Такъв си и беше. Неуязвим за жега и студ, глад и умора, и нещо повече, за алчност и користолюбие. Безброй пъти съм го виждал да дава най-хубавото на другарите си. Ложето му беше походна койка, обличаше се светкавично, презираше всякаква украса и излишество. Зимата и лятото бяха еднакви за него, представата му за ада беше липсата на труд. Трудностите бяха неговата стихия и никога не се е стремил към спокойствие, а към изпитания и опасности. Няма друг човек, които да е бил толкова обичан от своите другари и от когото толкова да са се страхували враговете му. Нямаше нужда да държи речи и възпламеняваше сърцата на хората си (въпреки че никой не го превъзхождаше като оратор) само като се покажеше пред тях. Видът на техния въоръжен цар правеше от страхливците смелчаци и от смелчаците — герои. Неговият поход продължи по-малко от тринайсет години. Кой някога е печелил онова, което спечели той? Кой отново ще го спечели?
Думите на Александър за неговия любим Буцефал важат и за самия него: че не принадлежеше никому, дори на себе си, а само на небето.
Защо Зевс праща чудеса на земята? По същата причина кара и комети да прорязват небето. Не за да ни покаже какво е направено, а какво може да се направи.
За Александър ще добавя, че беше човешко същество, даже прекалено, понеже и славата, и невъздържаността му бяха породени от страст и благородни стремления, никога от хладнокръвна пресметливост. Духовната равнина, която обитаваше той, не беше населена от негови съвременници, а от Ахил и Хектор, Херакъл и Омир. Александър не беше човек на своето време, макар че никой друг не е оказвал толкова силно въздействие върху една епоха, а на ера на храброст и героични идеали, която сигурно изобщо не е съществувала другаде, освен в неговото въображение, родена от стиховете на поета. След смъртта му не съм чувал някой, който го е познавал, да каже и дума срещу него. Грешките и престъпленията му са засенчени от блясъка на явлението, което представляваше и което сега осъзнаваме с ужасна яснота, съкрушени от неговото отсъствие.
Свършвам този документ с една случка в Индия. Когато на река Хифаз армията отказа да продължи напред, Александър издигна дванайсет огромни олтара, за да увековечи най-далечната точка на своите завоевания. Аз бях сред многобройните офицери на тяхното освещаване. Денят беше ясен и ветровит, както често се случва в онази страна през интервалите между проливните порои. Когато групата отново се обърна към лагера, пред царя се яви наемникът Теламон. Двамата явно имаха дългогодишно споразумение — че единствен от цялата армия аркадецът може да поиска да бъде освободен в който и да е момент и на което и да е място. Което сега той и направи.