Врагът вижда още нещо: че се приближаваме косо към него. Десният ни фланг води. С други думи, нашият челен отряд, този на Антипатър, е набелязал Свещения отряд. Това подсказва на противника, че първо ще ударим там. Затвърждавам тази представа, като пращам копиеносците си да отприщят истински ад над Свещения отряд и само над Свещения отряд.
Казах ти какво вижда противникът. Сега да помислим какво не вижда. Не вижда тежката ми конница. Имам четири ескадрона хетайри, осемстотин осемдесет и един мъже, непосредствено зад фалангата, скрити зад нейния облак прах и зад собствената си гора от вдигнати сариси — и още два ескадрона начело с Хефестион, които изостават отляво, за да нападнат десния фланг на врага, когато почне да се завърта напред. Противникът и без това пренебрегва конницата. И без това я презира.
Триста и петдесет метра. Нашите копиехвъргачи пред фронта обстрелват Свещения отряд. Чуваме ударите в далечината. Искам врагът да смята, че нападението ни ще е насочено натам, искам Свещеният отряд да се приготви, както е планирано, за моята тотална атака срещу него. А и този обстрел не е ни хитрост, ни формалност. Нашите копиехвъргачи от Агриания не са момченца и старци, които мятат пики (като предните вражески отделения, които нашите хора са прогонили с лекота от бойното поле), а най-опитните и смъртоносни копиехвъргачи на света. Те са планинци, съюзници от Севера, чиито синове не могат да се нарекат „мъже“, преди да са повалили с един удар глиган или лъв. Най-добрите от тях хвърлят дротика15 си на сто и осемдесет метра по посока на вятъра, а от упор върховете им често разцепват петсантиметрова дъска.
Триста и двайсет. Нашите копиехвъргачи мятат дротиците си от толкова близо, че виждат ирисите през очните отвори на бронзовите вражески шлемове. Всеки дротик тежи от едно и половина до две кила и нещо, с връх от тежко остро желязо. Врагът спира, прикляква зад щитовете си от дърво и бронз и се скрива.
Двеста и седемдесет. Падат първите ранени, войници от предните вражески отделения. Конете надушват кръв. Буцефал трепери между коленете ми като боен кораб, отиващ на таран. Не докосвам юздите, гордостта му не ще го понесе. Само се размърдвам на седлото и той се успокоява под мене.
Сега съм пред нашия фронт заедно с телохранителите и вестоносците си, в пространството между най-десните отряди от фалангата ни, тези на Антипатър и Кен. Двеста и трийсет. Копиеносците ни изостават във върволици по десетима, изтеглят се между колоните на настъпващата пехота. Вече ясно виждаме алените и златни цветове на Свещения отряд. Застанали пред своите формирования, вражеските капитани сочат нашите бойни щандарти, набелязват, също както сме направили ние.
Яздещият до мен Теламон внезапно дърпа поводите на коня си и посочва напред:
— Поддръжка!
Зад врага се изсипват подкрепления. Едва след битката ще научим от пленените знамена, че тези части са Херакловият полк, който някога е командвал Епаминонд, градско формирование, отстъпващо единствено на Свещения отряд по знатността на своите воини, и два провинциални полка (с други думи, селяни, корави беотийски земеделци) — полковете на Кадъм и Електра, същите, които преди едно поколение са разгромили Спарта. Засега нямам представа какви са тези войски, но виждам върховете на три и половина метровите им копия, докато те заемат позиция зад Свещения отряд.
Това е моментът. Усещам върху себе си погледа на Клит Черния, както и на Теламон, Червенобрадия и командирите на всички ескадрони. Как да изразя с думи колко съм щастлив? След малко може всички да загинем. Другарите ми го приемат. Аз също. Смъртта не е нищо в сравнение с тази „дюнамис“, с нашата воля за борба.
Сто и четирийсет. Давам знак на Теламон: „Сариси напред!“
По сигнал на тръбата първите пет редици от формированията навеждат хоризонтално копията си. Гледката, която представлява това действие за врага, е ужасяваща. Поради голямата си дължина сарисите не се свеждат рязко и отсечено, а бавно и плавно. Четири хиляди и петстотин гърла надават бойни викове. Противникът отговаря, чуваме неговия химн. Офицерите от Свещения отряд се пръскат по постовете си в предните редици. Те застъпват щитовете си със своите другари. Фронтът им се формира, масивна стена от бронз. Всеки мъж забива пети в земята и като призовава небето, стяга коленете си, за да устои на нашата атака.
Войната е театър, както вече казах, а заблудата е същността на театъра.