Жестоко и грозно нещо е да довършваш плътна маса мъже, които смело се съпротивляват и не отстъпват. Въоръжената със сариси фаланга е ненадмината в това, понеже по-късите вражески копия не могат да се доближат на повече от метър и половина от македонския фронт, докато нашите хора поразяват врага когато си поискат, и всъщност единственият сериозен проблем, с който се сблъскахме, беше умората и ефикасното вкарване на отпочинали войници в редицата, за да продължим клането. Противниковите хиляди станаха стотици, а стотиците — десетки.
Чуваха се гласовете на вражеските офицери, които зовяха своите другари скъпо да продадат живота си. Аз им извиках да проявят разум и да се предадат. Те не го сториха. На няколко пъти групи смелчаци образуваха плътна маса от бронз и желязо в мелето и се опитваха да си проправят път в обгръщащия ги океан от македонци. Въпреки че се сражаваха с отчаянието на инстинкта за самосъхранение, тези мъже нямаха надежда, тъй като нашите редици бяха прекалено дълбоки и прекалено добре обучени и командвани. Нашите хора ги атакуваха от всички страни, на места в колони по двайсет-трийсет, вдигнали отвесно сарисите и наблегнали с лакти и рамене върху гърбовете на другарите си от предните редици. Храбрите вражески воини не устояваха на този натиск и гинеха като удавници в море.
В такъв момент победителят е длъжен да прецени последиците от прекомерната сеч и да сложи край на битката. Обявявам прекратяване на боя и отново предлагам на врага да се предаде. Той пак отказва. Пристига вестоносец от баща ми, вика ме на командирски съвет. Триумфалните ескадрони на Хефестион вече са се присъединили към нас от фланга, други конници ликуващо яздят насам от Парменион в центъра. Победа навсякъде! Това е краят. Ние спечелихме! Не изпитвам умора, само въодушевление и безкрайно чувство на облекчение.
Оставям Антипатър и Кен да командват довършването на Свещения отряд, като им заповядвам да пощадят колкото може повече мъже, без да унижават никого. С Хефестион минаваме зад войските по пътя на бащиния ми вестител. За такова поле мечтае всеки конник. Ние сме в тила на врага, ротите ни се придвижват, без да срещат съпротива. Врагът е обърнат в бягство навсякъде. Тъкмо стискам за поздрав ръката на Хефестион, когато виждам Полемарх, адютанта на Кен, да препуска към нас от фланга. Той спира, задъхан и мръсен.
— Последните от Свещения отряд, Александре… някои сами отнемат живота си. Какво да правим?
8
Свещеният отряд
Оцелелите от Свещения отряд са двайсетина. Вече са разоръжени от Антипатър и Кен, отнета им е всякаква възможност да се самонаранят. Битката е свършила преди минути. Гледката е колкото страховита, толкова и сърцераздирателна. Всички, които са останали живи, са осакатени, повечето ужасно, и все пак някак си са успели да допълзят, да докуцукат или да се довлекат един друг на пясъчния бряг, дето първо беше разположена тяхната част. Самотният кипарис се издига над тях като дърво от самия ад.
Приближаваме се с Хефестион и Полемарх. Двата крака на един от враговете са смазани, несъмнено под копитата на нашите хетайри. Той е ослепен, освен другите му рани — не може да се каже точно колко са под кръвта и мръсотията, които покриват ръцете, лицето, брадата и гърдите му. Знаейки, че неговите сънародници са победени и повечето му другари са убити, този воин се повдига на лакът и умолява победителите за смърт. Около него са се сбрали няколкостотин македонци и съюзници и се дивят на ранените мъже, като че са мечки в мечкарник.
Такава гледка не се вижда и в стотици битки: мъже, които не отстъпват и се бият до смърт. Това не се случва никога. Когато се уверят, че са победени, даже най-елитните войски търсят средства или измислят начини да се измъкнат от затруднението. Свещеният отряд обаче не обърна гръб и загина. Оцелелите не се опитват да превържат раните си, някои дори ги отварят, та кръвта им да изтече в пясъка. Смели са копелетата. Това също е показателно за омразата им към нас, приемат ни за чужденци, а не за гърци.