Филота пристига от десния край на полето. Той е най-големият син на Парменион, днес командир на Филиповите хетайри и любимец на баща ми. Филота изпитва кръвна омраза към тиванците, която още повече се е разгоряла от гледката на тяхната величествена доблест.
— Вие за какви се мислите бе, за спартанците на Термопилите ли? — Той минава пред тях на високия си черен жребец Непреклонен. — Да не ни вземате за перси, копелета такива?!
Моите хора са въодушевени, каквито винаги са победителите, понеже са оцелели от смъртното изпитание. Те зяпат тези благородни тивански воини, от които преди броени минути са се ужасявали.
— Вече не изглеждат толкова храбри, нали? — извиква Филота. Прав е. — Обаче това са същите ония подлеци, дето цели два пъти се съюзяваха с варварите срещу своите гръцки сънародници и дето досега взимат азиатско злато и показват храбростта си само срещу нас! Предпочитат да превиват коляно пред персите, отколкото да ни приемат за другари и съюзници!
Заповядвам му да престане. Той ме зяпа свирепо. Виждам, че нашите хора са готови да се отдадат на мародерство. Искат плячка. Меч или щит, шлем на някой доблестен мъж.
— Стига! — нареждам аз. Филота е на трийсет, аз — на осемнайсет. Той скърца със зъби. Ще го посека на място, независимо от цялото благоразположение на баща ми към него, и Филота го знае. Царят трябва да се появи скоро, мисли си той. Филип ще отсъди в негова полза. Филота се изплюва и завърта коня си, обръща ми гръб.
Секундите текат. Всички погледи пак се насочват към оцелелите от Свещения отряд. После се случва нещо извънредно странно. Както стоим срещу тези мъже, които ни мразят и са мразени от нас, те чрез някаква необяснима алхимия се превръщат от врагове в хора от плът и кръв, войници като самите нас. Всички сме виждали ревнители и фанатици, жадни за смърт. Тези мъже не са такива. Те са разумни хора, защитници на своите домове и семейства, които просто не се предават. Вече различаваме отделните лица. Техните прояви на всеотдайност, на вярност към другарите им, към войската им, идат от онзи кодекс, в които сме се клели и ние. Никой не говори, ала като вижда изтощението и душевната изнемога на тези воини, всеки македонец разбира, че днес те са се сражавали на съвсем различна плоскост от нас. Дали са повече от нас. Страдали са повече от нас. И също осъзнаваме, че ако целта ни е да преминем в Азия и да съборим световния ред, а тя е такава, трябва да се издигнем до онзи връх на жертвоготовност, който сега четем на техните измъчени, опустошени лица. Тази мисъл ни отрезвява. Омразата ни се заменя със съчувствие, даже с обич.
В праха е коленичил благородният Короней, чиято дясна ръка е отсечена в лакътя, надвесен над трупа на сина си Памен. В очите ми парят сълзи. Скоро баща ми ще пристигне със свитата си да се наслади на своя триумф. Как ще използва тези мъже Филип? Ще се трогне от тяхната доблест, също като нас. Но ще ги задържи. С почести, да, ала ще се възползва от пленяването им, за да изтръгне откуп и отстъпки от техните сънародници и да разбие сърцата им.
— Пуснете ги! — чувам гласа си, сякаш е на чужд човек.
— Недей! — смаяно извиква Филота.
— Върнете им оръжията — заповядвам аз. — Освободете ги!
— Нямаш право! Чакай Филип!
Дланта ми е върху копието ми, петите ми се впиват в ребрата на Буцефал. Хефестион и Теламон незабавно пришпорват конете си между мене и този човек, който е дръзнал да ми се противопостави. Кен и Антипатър твърдо ги подкрепят.
— Александре… — Филота разперва празните си ръце в опит да ме успокои. — Тук победител си ти. Ала бойното поле принадлежи на Филип. Трябва да се подчиняваш на царя!
Онемявам от ярост. Само лицата на моите скъпи другари и висши командири, решени да укротят гнева ми, ме спират да опетня оръжието си с кръвта на сънародник.
Филип се приближава. Предшестват го неговият гадател Аристандър с десетина пажове и телохранители, после са Парменион и Антигон Едноокия и накрая — самият цар. Той веднага изтръгва истината за сблъсъка между мен и Филота от капитаните наоколо.
— Би трябвало да ви разбия главите, и на двамата — казва Филип.
Погледът му е открил Короней. Виждам, че баща ми плаче. Най-близкият македонски военачалник тук е Евгенид, комуто мъжете викат Надницата заради педантичното му счетоводство.
— Синът ми заповяда ли тези мъже да бъдат освободени? — обръща се Филип към офицера.
Евгенид отговаря положително.
Царят кимва в знак, че потвърждава заповедта.