— Чухте нареждането! — извиква на хората си Надницата. — Върнете оръжието на врага! Пуснете ги да си вървят!
В този момент Филип не ме укорява. Приема без възражение присвояването на властта му от моя страна. Едва на другата сутрин, когато принасяме благодарствена жертва на Херакъл и Зевс Хетайрейос, той ме дръпва настрани.
— Можеше да изядеш сърцето на лъва, сине. Обаче ти му го върна. Опасявам се, че той ще те намрази. Някой ден ще си платиш за тая неуместна проява на кавалерство. — Царят поставя ръка на рамото ми. — И все пак не мога да те виня за това.
Херонея е последната победа на Филип. След двайсет и един месеца той умря, поразен от ръката на убиец в процесията преди игрите в чест на сватбата на сестра ми.
Книга III
Самообладание
9
Моят даймон
В момента на Филиповото убийство в театъра на Еге17 аз тъкмо бях влязъл в колонадата, предшествайки баща си в процесията, за да го изчакам до трона му. До мене вървеше младоженецът, Александър Епирски. Филип ни беше пратил напред, за да покаже на множеството, че не са му нужни телохранители. Чух глъчката в театъра. Веднага разбрах, че се е случило нещо ужасно, толкова страховити бяха виковете, и се втурнах обратно с епиреца Александър. Жените от групата пищяха, натискът на телата възпираше като море нашето придвижване. Убиецът, младият благородник Павзаний, беше надвит и убит от Пердика, Къдравелкото и Атал Андроменов, които служеха като телохранители на царя. По това време не беше ясно дали царят още е жив. За своя изненада, аз бях обзет от мъка, не само за Филип, понеже го обичах и тачех, въпреки нашите противоречия, но и за целия ни народ, лишен от силата на своя лъв. Тогава се разнесе викът. Царят беше мъртъв. Не бях успял да стигна до него. Намирах се точно зад Парменионовия син Филота (същия, който ми нанесе толкова тежка обида при Херонея) в мига, в който той се обърна към своя другар Клеандър, брата на Кен.
— Край с Азия — заяви Филота. Искаше да каже, че мечтата за покоряването на Персия е умряла с Филип, тъй като никой друг не е способен да организира и поведе поход от такъв мащаб.
Бях на две крачки от него. Той не ме беше забелязал. Цялата скръб за баща ми моментално се изпари. Изпаднах в състояние на такава ярост, че видях, сякаш действително се случваше, как стискам меча с двете си ръце и разсичам Филота през кръста. След това видях как изличавам всяка следа от неговото съществуване, чак до невръстния му син и всичките му копелета. Гневът ми премина толкова бързо, че не го усети никой, даже онези, които бяха близо до мене в навалицата. Този бяс се стопи, заменен от леденото решение да докажа не само че Филота греши, но и че е тъкмо обратното: че Азия ще е невъзможна без смъртта на Филип, че неговата гибел е необходима, за да се осъществи завладяването на Персия.
Проправих си път през тълпата. Бяха пренесли баща ми под сянката на сватбената шатра, бяха го положили на една дъбова пейка и за него вече се грижеха лекари. Беше убит със замах от долу нагоре под слънчевия сплит. Коремът и слабините му бяха окървавени, но инак не изглеждаше по-зле, отколкото ако спеше мъртвопиян. Колко белези само имаше по тялото му! Лекарите го бяха разголили до коленете и сега един от пажовете, Евктемон, сигурно от благоприличие или от уважение към моята поява, покри с плаща си срамните части на царя. Множеството се намираше почти в състояние на делириум, великите пълководци и командири бяха само на крачка от паниката. Комай само аз бях запазил самообладание.
Изпитвах необикновена ледена яснота. Лекарите бяха двама, Филип от Акарнания и Аморг, трак, обучен в Хипократовата академия на Кос. „Тези доктори сега ще ги е страх за живота им — помислих си. — Ще се боят от моя гняв и от гнева на народа, задето не са успели да спасят царя“. Веднага ги хванах за ръцете да ги успокоя.
Филота се беше надъхал и демонстративно показваше скръбта си. Яростта ми към него ме бе напуснала, ясно го виждах какъв е, надарен воин и командир, да, ала и самомнителен и повърхностен горделивец. Разбирах и причината за предишния си бяс.
Какво престъпление бе извършил Филота ли?
Беше се усъмнил в мене.
В моя даймон, в моята съдба. Никога нямаше да му го простя.
Десет години по-късно в Индия войската за пръв път се натъкна на така наречените гимнософисти, голите мъдреци. Хефестион особено се впечатли от тези аскети и се опита да вникне във философията им. Целта на техните усилия, съобщи той, била да разположат центъра на своето същество не в смъртната част на природата си, както правят обикновените хора, а в безсмъртната — онова, което наричат „атман“ или Аза. Знам какво имат предвид, макар че не мога да го изразя толкова добре. Моят даймон беше и продължава да е толкова силен, че понякога съм обладан от него. Разговаряхме с часове за това явление, двамата с Хефестион, както и с Теламон и Кратер. Обясних им, че моят даймон, който ми беше непознат и който не разбирах и не можех да контролирам, най-непреодолимо ме е обзел в онзи момент след бащиното ми убийство.