Когато прекосяваме Аксий18 при Ейдомене, победоносно завръщайки се у дома, аз спирам, за да погледам преминаването на колоната. Няма коли. Филип ги забрани, понеже са прекалено бавни. Няма жени, ни търговци. По едно товарно животно на петима мъже и по един слуга на десетима. Войската носи на гръб всичко необходимо, в плетена раници от ракита (двайсет и три кила), с втора раница (четиринайсет) на гърдите и железните каусии, завързани отпред. Всеки фалангит е разглобил пет и половина метровата си сариса на две части и бронзовият калъф е на колана му, обущата му от волска кожа висят на ремъците си през шията му. Боса, колоната преминава през брода, като че ли е суша. Небеса, как само се придвижват мъжете! Винаги сме шейсет километра по-нататък от мястото, дето ни очаква врагът. Вечерта сме стигнали на мястото, дето той си мисли, че ще сме утре, а още вчера сме минали от там, дето смята, че сме днес.
Наблюдавам преминаването на агрианите. Те са мои лични хора, наети от Севера със собствените ми пари и сега включени в армията ми. Копиехвъргачите са незаменими за бой в планинска местност, понеже врагът заема отбранителни позиции в проходи, които не могат да се атакуват фронтално, ала височините трябва да се превземат и тежката пехота е безполезна за тази цел. Агрианите не носят почти нищо, само хламида като нашите, която служи за плащ и одеяло. Нямат ни броня, ни шлем. Целият им багаж са техните оръжия. Някои имат по десетина. Изработването на всяко копие може да отнеме месеци, на дръжката от ясен или дрян се принасят жертви още докато е клон на дървото. Най-голямото достойнство на метателното оръжие е „правотата“ или с други думи, абсолютно правата му линия, защото кривият дротик не мери право. Всеки дротик или „шип“, както му викат агрианите, се носи в калъф от еленска кожа, намазан с пчелен восък. Не се пестят никакви средства за съхраняването на неговата правота. Копиехвъргачите спят със своите дротици, виждал съм мъже да ги увиват в плащовете си, та дървото да не се подуе от снега и влагата, докато самите те треперят. Дротикът на всеки мъж носи неговия знак и знака на рода му; след битка той обхожда бойното поле и събира своите, а чуждите не пипа. Смърт е да стори такова нещо. Окървавеният дротик получава собствено име и оръжие, с което е убит враг, се предава от баща на син.
Копиехвъргаческото изкуство се преподава от поколение на поколение, момчетата учат с години, преди да им позволят да мятат мъжки дротик. Агрианите се сражават на бойното поле по двойки — баща и син, по-голям и по-малък брат, — като по-възрастният е хвъргач, а неговият чирак му подава оръжията и набелязва целите. Те са като ловци, използват вятъра. Знаят как върхът на копието им да е наклонен надолу при насрещен вятър, а при страничен да го запращат като ловци по летяща птица. Дротикът се мята с прашка и с въртеливо движение. Нужно е огромно умение, за да го хвърляш така, че да не се „премята“ или да „отплава“. Да съзерцаваш съвършенството на полета, постигнато от майстор, чието копие ни се „къдри“, ни се „отнася“, а с „вдигната глава“ се носи към целта си — това едновременно е красиво и ужасяващо и мъжът, който може да го прави, е на изключителна почит. Тренирал съм хиляди часове с дротик. Изглежда лесно, трудно е до невъзможност. Агрианите са страховити. Дори само видът им на бойното поле е карал доблестни врагове да се оттеглят без бой.
Приказвам си с техния княз Амалп, както сме на седлата по време на прекосяването на Аксий, когато от юг пристига вестоносец:
Тива е въстанала след съобщение за смъртта на Александър в битка.
Народът танцува по улиците,
обявява зората на гръцката свобода.
Тиванските патриоти, гласи донесението, изненадали нашия гарнизон и избили командирите му. Градът се разбунтувал, имало опасност да го последва целият Юг.
Хефестион и Кратер идват при мен. Докато чета, усещам своя даймон. Последователността на преживяванията ми е следната: пристъп на ярост, незабавно последван от вледеняване, накрая състояние на чиста, дистанцирана обективност. Емоциите са се изпарили. Умът ми е ясен. Разсъждавам така, както разсъждава орел или лъв. Имаме късмет с пътя на юг към Тива. От там, дето се намираме, не се налага да се връщаме през Пела, македонската столица, понеже за преминаването на войската ще съобщят шпиони. Можем да прекосим планината, без да доближаваме градове, и да стигнем до Пелина в Тесалия преди да ни е видял някой освен козарчетата. Ще се изправя на прага на Тива още преди тези мръсници да са научили, че съм жив.