Почнах да раздавам земите си. В Македония имотите на царя се наричат „базилея кинегесия“ — „царски лов“. При възкачването ми на престола те възлизаха на около една трета от царството. А всички завладени по време на война провинции се смятаха „на короната“. В резултат притежавах рудници и много ниви, пасища и гори. Всеки от Филиповите пълководци отрупах с титли и земи за вечни времена. Собственият си имот, Стръмното езеро, подарих на Парменион, който, прави му чест, отказа. Командирите на отряди получиха княжески владения. На Хефестион дадох царския лов Бордея, моя бащиния, както и почти също толкова чудесни имоти на всеки офицер от капитан нагоре. Дарих на Антигон три долини по горен Стримон20. На Теламон — село над Торонския залив. Колкото повече раздавах, толкова по-леко ми ставаше. Искаше ми се да се отърва от всичко освен от коня и копието. Раздадох рибарници, рудници, крайречни и крайезерни ивици. Мъжете чак до старшина получиха конски амуниции или овчи пасища. Всеки мъж от фалангата получи чифлик. Опростих всички дългове и освободих от данъци всеки мъж от войската. Всичко, което беше принадлежало на Филип и което принадлежеше на мен, отстъпих на приятелите си. Горите оттатък границата върнах на илирийските князе, от които ги бях заграбил, като добавих още участъци, понеже вече ни бяха съюзници. Житни райони отвъд Дунав и пасища в Тракия подарих на нашите другари от Тесалия, Пеония и Агриания. С всеки дар избухваха нови овации. Накрая Пердика, скъпият ми другар, след като му дадох владението Триаса, пръв се сети да попита:
— А за себе си какво ще оставиш, Александре?
Дори не бях помислил за това.
— Надеждите си — отвърнах, без да се шегувам. Множеството изригна в хвалебствия, които сякаш нямаха край.
Само трима мъже оставаха без награда. Моите храбри командири Кен, Къдравелкото и Евгенид (Надницата от Херонея). Техните имена не бяха извикани. Виждаше се, че това дълбоко ги е смутило. Несъмнено се бояха, че са си навлекли гнева ми по някаква неизвестна причина, което ги хвърляше в отчаяние.
Вторият офицер, Надницата, имаше основание да смята така, понеже за малко да дезертира на Дунав от любов към девойка от северните племена, и си мислеше, че съм го пощадил само от уважение към баща му, някогашен „сюнтропос“, тоест съученик на Филип. Междувременно обаче мои пратеници тайно бяха издирили това момиче, любимата на Надницата. Тъй като се оказа свободна жена (не можехме да я вземем насила), аз я бях помолил в лично послание да приеме Евгенидовата ръка. Сега тя беше тук с булчински венец, скрита от очите на възлюбения си, както и любимите на Кен и Къдравелкото, последните двама също в неведение за този замисъл.
Когато най-после повиках тримцата и им показах техните невести, възторжената глъч сякаш стигна до небето. Оженихме ги още там.
Можеш ли да повярваш, в цялата тази суматоха само един човек се сети да подари нещо и на мене. Това беше Елиса, булката на Надницата. Тя ми поднесе саморъчно ушити танцувални пантофи. Никога не съм бил по-щастлив. Толкова, че като отправих поглед към сияещия на лунната светлина Олимп, си помислих, че даже боговете едва ли са изпитвали по-сладко удоволствие.
Сега беше ред на пълководците да говорят.
— Братя, признавам, че когато убиха Филип, аз се запитах в душата си дали синът му може да заеме неговото място — заяви Антигон Едноокия. — Александър определено притежаваше куража, гения и амбицията. Ала можеше ли толкова млад човек да си осигури верността на ветераните и висшите военачалници? Днес получихме отговора, приятели! Защото виждам в очите на нашия млад цар, че той няма егоистични цели и се стреми единствено към слава. За него, както казва хирканецът за Кир Велики,
кълна се във всички богове, е по-голяма радост да отрупва с добрини нас, отколкото да обогатява себе си 21
Човек след човек се изправяше, за да се присъедини към това мнение. Надницата се обърна към мен със сълзи, стичащи се в гъстата му брада.
— Ти ми дари невеста, Александре, любовта на сърцето ми, и богатство, за каквото не съм и мечтал. И все пак, кълна се в десницата Зевсова, ако първо ме пуснеш в отпуск да заченем наследник с моята възлюбена, аз нямам желание да се шляя по тия земи, ни да се наслаждавам на тяхното изобилие, а да грабна оръжие и да те последвам дето ме поведеш!
После взе думата моят храбър командир Кен.
— Поведи ни към Сарди, към Вавилон, към самия Персепол. Аз пък не ще имам покой, Александре, дорде не те видя седнал на персийския трон!