Планът ми е да привлека вниманието на врага със странността на моето настъпление все по-нататък по фланга. Искам той да се подготви за атака от моя страна. Искам да прехвърли от центъра си колкото може повече ескадрони, за да отговори на страничното ми придвижване. Ала първият удар няма да дойде от мене. Ще дойде от Червенобрадия.
„Насочвай и заблуждавай“ е чудесно име за подвеждаща маневра. Дали Мемнон ще я разпознае? Ще успее ли да убеди своите персийски господари? Стигат ми трийсет секунди колебание и за него ще е късно.
Продължавам да се придвижвам. Покрай Червенобрадия. Пред хетайрите. По фланга. Врагът вече реагира. Роти се изтеглят от неговия център и тръгват надясно.
— Пращай Рижия.
Теламон дава знак. Знамената на Червенобрадия се развяват напред. Те са зад мене, с Царския ескадрон вече сме ги подминали. После са капитаните на Рижия по фланга. Накрая самият Риж на своя жребец Хищни. Редиците се хвърлят напред.
Всички хетайри надават вик.
Ескадронът на Рижия излиза на открито. Строен е в четири клина. С него е специалната пехота на Жилото. Смесените роти се спускат по склона. Рижия сякаш вечно ще препуска в тръс. Всеки мъж от редиците крещи. Клиновете преминават в лек галоп. Пешаците вече тичат. Аз ускорявам придвижването на собствения си ескадрон. Надясно. Още по-надясно. Почти подминавам фланга на врага…
Ето в каква дилема се намира Мемнон. Ако върне следващите ме ескадрони, за да посрещне Червенобрадия, аз ще продължа да се придвижвам и ще заобиколя фланга му. Ако ги остави, Червенобрадия може да пробие фронта му. После идат Копиеносците и Царската пехота. След това пеоните. Конница и пехота, общо две и половина хиляди.
— Рижия почва!
Клиновете на Червенобрадия нападат с боен вик.
Какво ще се случи? Строени на скалите над реката, персите ни очакват на конете си. Въоръжени са с дротици и саби. Няма да посрещнат нашата атака с контранападение. Ако го направят, ще се лишат от предимството си. Не, ще останат на позициите си и ще хвърлят копията си по нас отвисоко. Първият обстрел ще е свиреп. Ще падат мъже и коне, врагът ще отговори с ликуване. Тържествуващ, той пак мята копия, после пак. Нашите воини се борят с течението под него. Стъпките им по хлъзгавите камъни са нестабилни, копията им не стигат до противника на скалите, а нямат метателни оръжия.
Врагът надушва кръв. Не може да овладее трескавата си възбуда. Изтегля сабите и напада. Противниковите редици се понасят надолу по скалите. В реката фронтът му се сблъсква с нашите смесени конници и пехотинци и двата строя се разбъркват. Следва меле.
Тогава ще атакувам аз.
Царският ескадрон ще удари врага с шест клина от по петдесетима. Ще го нападнем в съединенията, образувани от стремителното му спускане по склона, навсякъде, дето се отворят пролуки и дето се появят междини. Зад нас ще препускат останалите шест ескадрона хетайри, още двайсет и четири петдесетки. Тези сили ще излязат от реката. Те ще изкачат скалите и ще продължат напред, за да пробият персийските редици.
Дотогава вече ще е в движение цялата дължина на две и половина километровия ни фронт. Полковете въоръжена със сариси пехота ще навлязат косо в Граник, първо Никаноровите царски пехотинци отдясно, после отрядът на Пердика, сетне Кен и другите четири последователно. Ако вражеският център устои, ще го разкъсат хетайрите от десния ни фланг. Ако прехвърли още роти в помощ на фланга си, фалангата ще излезе от реката зад върховете на своите сариси. Когато противникът се огъне където и да е, всички други части ще се пречупят и ще побегнат.
Така виждам нещата, така се и случват. Битката се развива точно както съм си я представял, освен един грандиозен и почти критичен за нас потрес: поразителната храброст на персите.
Битката при брода се превръща в поредица атаки срещу моята личност. Това продължава през цялото време на сблъсъка в реката, после на скалите и далеч навътре.
Когато се хвърля в нападение, персийският воин извиква първото си и майчиното си име. Той прави това, та ако се увенчае със слава, другарите му да знаят кого да почетат, а ако падне — кого да оплачат. Обаче ние го научаваме едва по-късно от пленниците. Мислим си, че персите просто са луди, понеже всеки от тях крещи нещо различно, когато ни връхлита. В Македония учат момчетата да не се сражават поединично, а по двойки и тройки, подготвят ни да срещаме удара на врага в „лястовичи опашки“, обърнати клинове, в които командирът е отзад на върха, а фланговите са отпред. Последните вкарват нападащия в капана и го атакуват отстрани. Тази тактика постига страхотни резултати срещу такива противници като конните племена от Тракия, срещу които нашата конница я научи и усвои и които могат да се бият единствено като самотни воини. Срещу персите, които са още по-уязвими, понеже не се сражават с копие, както правим с изключителен успех ние, а с дротик и сабя, ефектът е двойно по-опустошителен. Освен това нашите тежки конници са защитени с бронзова предна и задна броня, докато врагът има само нагръдник и гърбът му е незащитен — а мнозина пренебрегват и шлема. Противникът плаща ужасна цена за тази отстъпка пред гордостта си, защото дори нагръдниците им не са достатъчни срещу пробивната мощ на копията ни, докато нашите предни и задни брони и особено железните ни шлемове се оказват извънредно полезни срещу сечащата сабя. В бой от такъв вид не е срамно да си привържеш броня на гърба, щом от всички страни се опитват да те накълцат на парчета (както противникът, така и собствените ти другари в блъсканицата).