По обратния път на другия ден попитах баща ми как може да насърчава такива скотски прояви в мъже, които скоро ще поведе на бой.
— Войната е скотска работа — отговори ми той.
Възмутих се и заявих:
— Предпочитам да взема свинята, отколкото онзи човек.
Той се засмя.
— Битки не се печелят с войска от свине, сине.
Баща ми притежаваше дарбата да превръща онези груби планинци в дисциплинирана армия. Осъзнаваше ползата да подчинява такива мъже, векове робували на своите нрави и разпри, на една нова концепция за войската, в която общественото положение и произходът не означаваха нищо и човек може да направи кариера само със смелост. Тази концепция преобразяваше същите качества, които бяха държали горянина в окови — собствената му родова ограниченост, неговото скотство, невежество и непреклонност, — във воинските добродетели вярност, дисциплинираност и всеотдайност, в безпощадно налагане на сила и страх.
Още от детството ми беше всепризнато, че Филиповите македонци са най-свирепите бойци на света. Не само защото бяха корави мъже, отраснали в онази сурова и камениста земя, и защото баща ми и неговите велики военачалници Парменион и Антипатър ги бяха превърнали в съвършени професионални войници, така че по дисциплинираност и сплотеност, бързина и подвижност, тактика и въоръжение превъзхождаха всички опълченски войски на Гърция, както и царските и наборните армии на Азия, но и понеже притежаваха такава дюнамис, такава воля за борба, родена от тяхната бедност, от омразата им към презрението, с което се бяха отнасяли към тях противниците им преди да се появи Филип, че за тези воини, както за никои други, освен за спартанците преди тях, спокойно може да се каже следното: те никога не питаха колко са враговете, а само къде са.
Баща ми не ме е учил на война. Направо ме хвърли в нея. Първо се сражавах под негово командване на дванайсетгодишна възраст, водих отряд пехотинци на четиринайсет, конница — на шестнайсет. Никога не съм го виждал толкова горд, колкото когато му показах първата си рана, от копие, пронизало лявото ми рамо, във войната срещу траките от долината на Нестос6 в планината Родопа.
— Боли ли те? — извика той и победоносно пришпори коня си, а когато отговорих утвърдително, изрева: — Добре, така и трябва! — А после се обърна към офицерите и войниците около нас. — Раната на сина ми е отпред, дето е и редно да бъде!
Баща ми, струва ми се, ме обичаше много повече, отколкото съзнаваше или показваше. И аз го обичах и съм виновен също колкото него, че не го проявявах. Веднъж, когато бях на седемнайсет, ми извади нож и щеше да ме намушка, ако не беше толкова наквасен, че се просна по очи на пода. Аз също бях готов да го наръгам. След това се наложи майка ми за известно време да се прибере в двореца на своите роднини в Епир, а аз се укрих при илирите. Понеже всички знаеха, че от малък съм по-амбициозен от баща си и съм наясно (или че майка ми е наясно), че на един хълм може да има само един лъв, както гласи поговорката.
Бях двайсетгодишен, когато убиха баща ми и въоръженият народ ме избра за свой цар. Навремето рядко се сещах за баща си. Напоследък обаче все си мисля за него. Липсва ми. Бих могъл да се възползвам от неговите съвети. Как би се справил той с бунта в равнините на Пенджаб? Как би върнал бойния дух на деморализираната войска?
И как да прекося тази река на път за ада?
3
Индия
Хефестион пристига от Инд навреме, за да присъства на екзекуциите. Двама капитани и трима офицерски кандидати от Отряда на бунтовниците минават под ножа. Хефестион идва право при мене с хората си, без да се отбие дори да облекчи жаждата си. По време на изпълнението на смъртното наказание лицето му остава безизразно, но сетне в шатрата ми се разтреперва и се налага да седне. Трийсетгодишен е, девет месеца по-голям от мен — от малки сме най-добри другари.
Хефестион говори за този Отряд на бунтовниците. Броят им е едва триста, привидно нищо работа на фона на петдесетхилядната войска. Заради храбростта, която са проявявали досега обаче, те имат такова влияние в армията, че не мога ни да ги затворя в лагер (дето само ще разпространяват заразата на своето недоволство), ни да ги уволня и да ги пратя вкъщи (дето появата им ще породи още по-голямо негодувание). Не мога да разпусна отряда и да пръсна хората по другите поделения — нали ги отделих тъкмо за да реша проблема. Какво да правя с тях? Главата ми се пръска само като си помисля за това. Най-лошото е, че имам нужда от тяхната ловкост — и от куража им, — за да прекося тази река.