Този аспект от изкуството на войната, млади приятелю, го няма в учебниците. Имам предвид борбите в собствения ти лагер. Новопроизведеният офицер си въобразява, че царят управлява своята войска. Тъкмо напротив! Войската управлява него. Той трябва да подхранва апетита й за новости и приключения, да поддържа годността й и самоувереността й (но и да не е прекалено самоуверена, че да не стане безочлива), да я дисциплинира, глези и награждава с плячка и бонуси, обаче да внимава тя да прахосва спечеленото за алкохол и жени, та да иска пак да настъпва и да се сражава. Да водиш армия е като да се бориш със стоглава хидра — справяш се с една змия само за да се озовеш срещу още деветдесет и девет. И колкото повече напредваш, толкова по-трудно става. Близо девет години съм с тази войска — мнозина от първоначалния й състав имат синове, които впоследствие се присъединиха към нас, а на неколцина даже внуците им са тук. Те са печелили и губили цели състояния, как да поддържам някогашното им желание за война? Трябва да им разигравам театър като актьор пред своята публика и да ги обичам и насочвам като баща — своите своенравни синове. Какви възможности има пълководецът? В крайна сметка той може да води войската си само там, дето иска да иде самата тя.
— Е, не мина чак толкова зле — отбелязва Кратер.
Има предвид екзекуциите.
Не било минало зле?!
— Да, представлението постигна страхотен успех!
Излизаме навън. Все едно влизаш в пещ. Двамата лейтенанти чакат на конете си. Те са най-младшите офицери в Отряда на бунтовниците, единствените, които не са осъдени. Довел ги е Теламон по моя заповед.
Поглеждам ги с надеждата, че им стиска да поемат командването. По-младият е от Пела в Стара Македония. По-възрастният е от Ангемунт в новите земи. Поемаме край брега. Искам да изпитам тези младши офицери.
Младия го познавам. Казва се Ариба, викат му Гарвана. Баща му и брат му паднаха при Гавгамела, и двамата офицери от Царската пехота. Има още двама братя и един братовчед на служба при мен, всичките прославени ветерани. Самият той служи като паж в шатрата ми от четиринайсет до осемнайсетгодишен, знае четмо и писмо и е най-добрият борец лека категория в лагера. Другият, Матий, е по-възрастен, почти на трийсет, от онези издигнали се от нулата войници, на които им викат „мулета“. Произхожда от благородно, но бедно семейство от присъединения Херсонес. Има жена от Бактрия, невероятна хубавица, която напусна своя народ, за да го последва, и са ми казвали, че тъкмо тя разпалвала амбициите му. И двамата офицери са ревностни, решителни в битка, находчиви и безстрашни.
Посочвам вражеските укрепления оттатък реката.
— Как би ги нападнал? — питам антемунтеца Матий.
Реката е седемстотин и петдесет метра. Прекалено е дълбока, за да я прегазим, и течението е прекалено бързо, за да я преплуваме. Трябва да я прекосим с лодки и салове. Последните стотина метра те ще попаднат под обстрел с лъкове от противниковите кули. Последните петдесет метра минават между още групи стрелци и свършват с два и половина метров тинест бряг, охраняван от други стрелци и преграден с триметров вал с остри колове и форгове. Дължината на укреплението е близо пет километра.
Лейтенантът се обръща към мен и ме поглежда в очите.
— Как бих ги нападнал, ако съм на твое място ли, господарю, или ако съм си на своето?
Теламон се разсмива на наглия въпрос и аз също трябва да прехапя устна. Питам Матий каква е разликата.
— Ако войската атакува под мое командване, тия позиции не могат да се превземат с никакви бойни планове. Но ако командваш ти, господарю, те ще паднат лесно, даже войниците ни да са зле въоръжени, изгладнели и капнали от умора.
Осведомявам се защо.
— Като знаят, че ги наблюдаваш, всички мъже яростно ще се състезават кой да прояви най-голяма храброст, за да си спечелят твоето благоволение, което за тях е по-важно от живота им. Освен това, като се сражаваш начело, господарю, ти ще ги вдъхновяваш да правят и невъзможното. Ще ги е срам да се наричат войници на Александър и да не са доказали, че са достойни за такава слава.
Матий свършва и Кратер изсумтява. Такова ласкателство, заявява той, било непристойно за офицер от отряд, който се е опетнил с бунт!
Лейтенантът отвръща почтително, но разпалено. Никой не можел да обвини другарите му в липса на боен дух.
— Всъщност царят винаги ни е поставял най-мъчните задачи, пращал ни е срещу ядрото на врага — казва той. — Ако ни осъждаш за нещо, посочи ми конкретния случай и аз ще те оборя.