Ето това е дюнамис. Окуражен съм.
Питам за плана му и Ариба Гарвана.
— Първо ще опитам всичко друго, господарю, преди да рискувам да вляза в сражение — отговаря младокът. — Раджа Пор бил предпазлив, казват. Защо не преговаряме с него? Да му предложим да царува под наше върховенство или просто да го помолим, или да си платим, за да ни пусне да минем през царството му? Пор сигурно има врагове, които мрази и от които се страхува повече, отколкото от нас. Може би ще ни приеме като съюзници, за да се изправим заедно срещу тези врагове? Може да му обещаем власт над неговите съперници, покорени със съвместните ни усилия, и армията ни да продължи на изток, напускайки неговото вече по-голямо и по-богато царство?
Звучи толкова лесно. Нещо друго?
— Тая река, господарю. Трябва ли да я прекосяваме точно тук? Под обстрел? Срещу яки укрепления? Защо не петнайсет километра на север? Или трийсет? Или сто и петдесет? Защо изобщо да оставяме реката да си тече така?
Защо, наистина?
— Отклони течението й, господарю. Изкопай канали и я насочи на запад към равнината, както направи Кир Велики при Вавилон. Пресуши я и конницата ни ще прекоси коритото в галоп!
— Браво бе! — възкликва Теламон. Кратер почуква по нагръдника си в иронична овация. Посочвам реката, придошла от предмусонните дъждове. Ще са нужни десет армии, за да отклоним течението й.
— Тогава да съберем десет армии, господарю. Предпочитам да пролея цяло буре от потта на хората ми, отколкото и един напръстник от кръвта им. Отне ни половин година да превземем Тир. Да изгубим две години, щом трябва! Има и още нещо, господарю. Дързостта на това решение. Самата му смелост ще накара врага да отстъпи, ще го убеди, че никога не е срещал хора като тия, които обсаждат страната му, че не може да се мери с тяхната воля и размах на въображението. Може да ни забави, ще осъзнае той, но не може да победи. И това ще го направи по-сговорчив.
По-възрастният подкрепя своя другар.
— Едно от нещата, на които са ни научили твоите победи, господарю, е да виждаме потенциални съюзници във всички врагове. Защо да караме такива страховити воини да се бият с нас, когато може да минат на наша страна, стига да им предложим подходящ стимул? В края на краищата целта ни не е да побеждаваме и смазваме всички народи само за да ги победим и смажем.
Вдигам длан да заслоня очите си от слънцето и поглеждам двамата офицери. По-възрастният, Матий, наближава трийсет, както вече казах, и има гъста кестенява брада и очи, които напомнят образа на Диомед в светилището на героя на Левкадия. По-младият, Гарвана, още няма двайсет и две, голобрад и кльощав, обаче целият му вид излъчва решителност и интелигентност.
Харесват ми нашите двама лейтенанти. Командването на Отряда на бунтовниците, съобщавам им аз, е тяхно.
— Разбирате ли защо трябва да прекосим тази река? Боговете да са ни на помощ, на ей онези укрепления стои единственият достоен противник, срещу когото се е изправяла тази армия след Персия! Погледнете ме. Мислите ли, че не споделям вашето негодувание? Че не се измъчвам заради всичките ни мизерни походи и безславни обсади след падането на Дарий? А на отсрещния бряг… Раджа Пор и неговите князе. Обожавам го! Той ми върна живота! И ще върне бойния дух на войската, включително на вашия отряд, когато се изправим срещу него и отново се превърнем в истински войници, в истинска армия.
4
Теламон
Като малък имах двама учители. Теламон ме научи да действам. Той беше на трийсет и три, аз — на седем. Никой не ми го е назначавал за наставник — просто се влюбих в този човек и не се отделях от него. Навремето ми се струваше съвършено въплъщение на войник. И досега го смятам за такъв. Обикалях учебното поле подире му, като имитирах неговата походка. Ала не му се подигравах. Просто исках да вървя, да стоя и да яздя като него. Той е от Аркадия в Южна Гърция. Майка ми държеше да говоря чист атически. „Само чуйте момчето! Провлачва думите като аркадец!“ Тогава Теламон беше старшина, сега е военачалник. И още не мога да го накарам да стои в щабната шатра, вместо на бойното поле — не ще и не ще. Представата му за хубава закуска е нощен марш, а за хубава вечеря — лека закуска.
Когато бях десетгодишен, помолих Теламон да ме научи какво е да си войник. Той не ми отговори с думи. Просто за три дни ни заведе с Хефестион в зимните планини. И дума не можехме да измъкнем от него. „Това ли е да си войник: да пътуваш в мълчание? — Нощем едва не замръзвахме. — Това ли е: да търпиш трудности?“ Дали искаше да ни научи да мълчим? Да изпълняваме заповеди? Да го следваме без излишни въпроси?