— Скивайте, майни, какъв реглан ръкав и тази дискретна шарка — на рибена кост, направо зашеметяващо! Никой в София няма такова нещо!
— Айде, сядай, да почерпиш по случая!
— Готово, майни, да го оставя на гардероба и идвам.
Сашо Дяков мимоходом чува това и веднага планът му е готов. В Клуба на журналистите всички се познават, като едно семейство са и очакват какво ще стане. Сашо бута два кинта на гардеробиерката, инструктира няколко шашкъна, петимни за зевзеклъци и театрото започва. Влиза, сякаш току-що пристигнал, първият, дигнал зиморничаво яката на дъфела, завърта се окола масата на Хесапа, да го огледа добре и на ужасения му въпрос — оттткккъде ггго кккупи?
— Амчи от ЦУМ, имаше опашка, ама изчаках, какво му плащаш, четирийсе лева.
И така — втори, трети, четвърти. Хесапа онемява и посърва. Накрая влиза Сашо и на него му дошъл реда. Нехайно премята дъфела на облегалката и подклажда:
— Като си купих този дъфел тази сутрин, много му се зарадвах реглан ръкав, рибена кост, малко се усъмних, дето е толкова евтин; ама сега като гледам — половин София с него се е облякла, язък му за фасона!
— Кккакккъв фффасон, бе! Оггглозгггана ррибя кккост; фффасон, кккак пъккк не!
— Абе оглозгана рибя кост, ама един в София! А върви сега си го занеси на гардероба и честито! — успокоява топката Сашо и тупва миролюбиво Хесапа по гърба.
През първите години на шейсетте на миналия век, гилдията се събираше в модното тогава уютно заведение Бамбука, на кьоше — кой де мине, все там се закача а сервираха и първите коктейли. Таман беше излязла и друга мода — да се разхождат с декоративни кучета. Много от колегите бяха ловци и си имаха големи зверове, но пуста мода! Хесапа беше събрал любопитна тайфа и им изнасяше лекция, колко специален и расов бил неговия любимец — кокер-шпаньол. Като неговия нямало друг, такива и такива му били достойнствата; голям красавец, каква стойка и прочие прехласвания. Серафим Северняк внезапно показа познание по въпроса и суперлативите литнаха възбог. Хесапа даде два лева на познато момче, зяпащо наоколо, да го разходи из градинката и настана малко затишие. Сашо Дяков се изхули след момчето и после научихме как отишли във фризьорския салон при позната, какви процедури приложили на кучето, префасонирали го, боядисали го в модния тогава цвят — бледозелени водорасли и му вързали няколко фльонги. Намерил се и друг зевзек, доведе кучето и се присъединил към групата, ни лук ял ни лук мирисъл. Кученцето, нали си знае стопанина, взе да му се гали и да иска да му скочи на коленете. Хесапа ужасен, сакън панталонът му — махнето този изрод, махнете този зелен помияр, на нищо не прилича, нито раса, нито достойнства и потекло, зелена фльорца такава! Оплю всички хвалебствия, изречени преди. Само Серо нещо съмнително се подхилква. Острото му журналистическо око надуши нещо. Появи се Сашо и делово подаде на Хесапа сметката от фризьорския салон:
— Помолиха ме да ти предам това нещенце…
Драги Читателю, иска ми се преди да преразкажа следващите историйки около Александър Дяков, да поумувам малко, а не зная как и — какво поражда просто неистовото му желание и постоянство, да ги желае, търси, обмисля в детайли, съчинява; довежда до край.
Та нали те, тези историйки, както за зяпачите са любопитни, желани и после разнасяни от уста на уста и стават едва ли не народен фолклор; къде верни, къде поукрасени; но също така — за самите потърпевши са конфузни, неудобни, донякъде посрамващи. Сашо от позицията си на силен мъж, изявен боксьор, поне е спокоен, че физическа саморазправа не може да има, да последва, от страна на станалия обект на посмешище.
Но къде са корените, жаждата за търсене на такъв тип хлапашки забави. Сигурно много далече назад във времето. Чели сме, а и слушали — в стари времена, в най-различни обществени формации, как от скука и жажда за развлечения, още от детството се формират такива желания — детинщини; нещо като неизживяно детство. Помня като деца и юноши по лагери, наречени с най-различни имена — колонии, септемврийски лагери, после пионерски, после по разни спортни лагершколи — винаги се намираха зевзеци да тормозят уж безобидно по-поддаващите се деца. Някои преливаха чаши с вода до ушите на заспали другрчета и ги призоваваха с пиш-пиш-пиш, белким се напикаят — много смешно, ама не и за напикалия се. Други мажеха с паста за зъби заспалите. Имаше и едно особено жестоко — слагаха лентички хартия между пръстите на босите крака на заспалия и ги запалваха. Спящия не усещаше до едно време, докато болката, жестоко нахлуваше в съзнанието му и скачаше ужасен от неистова болка, умножена по неведението на още спящия разум.