Ако трябва да се потърси аналогия с цел изясняването на тази дворцова институция, то може да се приеме, че ситуацията при династията на Аргеадите напомняла повече за английската монархия от XV век, отколкото на Уиндзорската династия в наши дни, т.е. в началото на XXI век. Нещо повече: усилията на Филип за геополитическо обединение донякъде напомняли за борбите на Луи XIV през XVII век срещу нежелаещите да се подчиняват на краля френски аристократи (предимно барони). Политиката на Филип била ориентирана към предпазливо разширяване и „отваряне“ на кръга от неговите приближени с оглед допускането на малкото на брой гърци, както и онези македонци, които подкрепяли неговия курс към елинизация на македонското царство. Една от амбициите на Филип била обвързана със стремежа му да докаже, че македонците по нищо не отстъпвали на гърците — най-вече в своята култура. Филип мечтаел — но съвсем не се ограничавал само с мечтите си — да се утвърди не само като македонски, но и като общогръцки властелин, затова ентусиазирано приемал високите постижения на гръцката култура, особено тези на атиняните.
За съвременните наблюдатели може да прозвучи донякъде смущаващо, обаче терминът „царски приближени“ в двора на Филип не се ограничавал единствено до стеснения кръг, непристъпен за личностите без знатен произход, възлизащ приблизително само на стотина от най-изтъкнатите съветници на монарха. С това наименование в античната Македония наричали и гвардейската кавалерия — най-елитното ядро в македонската войска, чийто състав непрекъснато бил разширяван от Филип (също като кръга на привилегированите дворцови съветници). Теопомпус например посочва източници, според чиито сведения Филип одобрил приемането на още осемстотин конници в гвардейската кавалерия — както македонци, така и гърци, като им раздал толкова много земи, че в съседна Гърция те биха стигнали за изхранването на десет хиляди души от простолюдието. Икономическата база на тези осемстотин елитни конници се градяла върху повече или по-малко принудителния труд на завоюваните и поробени селяни, чийто етнически произход бил предимно тракийски. Към 334 г. в македонското царство общо около 3500 конници били в състава на „царските приближени“, формиращи осемте ескадрона на гвардейската кавалерия. Първият, най-елитният ескадрон бил наричан „Царския ескадрон“ и по време на битките изпълнявал ролята на отряд от елитни царски телохранители.
Разтварянето — или по-скоро размиването — на титлата „царски приближен“ не приключило с това. Гръбнакът на пехотинските фаланги в македонската армия на Филип била така наречената гвардейската пехота или „пеши приближени“ („пезетайрои“). Това почетно воинско звание може би е било измислено от някой от непосредствените предшественици на Филип на македонския трон. Те били свиквани по териториален принцип и разпределяни в шест полка, приблизително по 1500 гвардейци във всеки полк. По този начин титлата „хетайрои“, считана някога като измислица на Омир за означаването на избрана прослойка от най-знатни благородници, удостоявани с привилегията да бъдат царски съветници, постепенно се превърнала в съставна част от структурата на македонската армия. Надали би могло да се измисли по-красноречив символ за изтъкване на значението, което царят придавал на войската. Точно на тази йерархия, съществено важна за оцеляването на всяка монархия, Александър придавал особено голямо значение, като при това той внесъл в нейното разрастване подчертано ориенталски насоки.
За да приключим с описанието на истинските македонски войски, остава да споменем и за хипаспите или щитоносците. Те представлявали друг елитен корпус, изпълняващ ролята на някакво подобие на днешните морски пехотинци или невоенни формирования за специални задачи. С оглед постигането на максимална подвижност и гъвкавост в бойни условия те били по-леко въоръжени в сравнение с фалангите от редовата пехота. Разпределени били в три полка, приблизително по хиляда воини във всеки полк, като един от тези три полка носел почетното название „Царският полк“. Именно той бил натоварван с отговорността да пази царя, когато царят решавал да използва хипаспите за специални операции. Всичките тези различни видове войски често били обединявани от Филип в един мощен ударен юмрук, комбинирани с различни спомагателни бойни формации от не-македонци, като в резултат на това се получава единна и могъща нападателна сила. Именно тази стройна организация на македонската армия спомогнала извънредно много за успехите на Александър по бойните полета в Азия.
Не е възможно да се изчисли точно числеността на македонската войска по време на царуването на Филип, нито по време на това на Александър. Когато Александър поел върховното командване на антиперсийския експедиционен корпус през 334 г., обща численост от порядъка на 35 000 до 50 000 воини изглежда напълно приемлив брой. Това означава, че македонската войска се е увеличила петкратно в сравнение с войската, която Филип заварил преди четвърт век — при възкачването си на македонския престол. Данните, с които разполагаме за въстанието, избухнало в Гърция срещу македонското потисничество през 323 г. (т.е. непосредствено след смъртта на Александър), ни подсказват, че царуването на Филип било ознаменувано със значително увеличение на числеността на населението на Македония. Това било логично следствие от политическата стабилност и икономическия просперитет на страната, постигната от баща му. При Филип общата численост на населението на македонското царство (включително и покорените племена, предимно от тракийски произход) може би е достигнала половин милион души — вероятно двойно повече от броя на атиняните и жителите на Атика по време на разцвета на атинската демокрация в края на V век пр.Хр. А при царуването на Александър, както може да се допусне с почти пълна сигурност, прирастът на македонското население бил още по-значителен.
Освен очевидно присъщите си военни задачи, македонската армия изпълнявала и други функции, които в най-общ смисъл бихме могли да окачествим като политически. Филип несъмнено гледал на военщината като на ключов фактор за постигане на новопоявилото се единение на нацията, към което той се стремял упорито чрез разкъсване или отслабване на обвързаностите и лоялността към местните велможи и земевладелци. До нас не са достигнали сведения за междуособици или конфликти между офицери и войници, от Долна и Горна Македония, макар че все още попълненията за гвардейската пехота и за хипаспите (щитоносците) се набирали по териториален принцип. Обаче ще бъде груба грешка да се твърди, че при Филип държавата всъщност била армията — освен в един много по-широк и по-свободен смисъл на думата: бойното поле и военният лагер, а не толкова някакъв съвещателен орган или събрание на старейшините, били сцената на обществения живот в антична Македония. По-скоро би било по-правдиво да се очаква, че именно царят олицетворявал държавността (както при Луи XIV, прочут с девиза си: „Държавата — това съм аз“). Защото именно царят обединявал чрез своята личност почти монополното право за упражняване на изпълнителната власт и привилегиите в религиозната, правосъдната, политическата и военната сфера.
Казано съвсем накратко, македонската монархия била изцяло автократична. В общества без писани закони, каквато била тогава Македония, само царят решавал какво да се предприема и какво да не се предприема. Опитите за определяне или обвързване на неговата власт в стеснени правни рамки са неуместни и могат да ни доведат до сериозни заблуждения. Също като царете от Омировата епоха, македонският цар представлявал това, което римляните наричали „primus inter pares“(пръв между равни — обаче само в някои аспекти). И доколкото той успявал да се придържа към определението на Омир „управляващ по силата на могъществото си“, той фактически се превръщал в абсолютен монарх. Все пак — можем да бъдем сигурни в това — са съществували известни ограничения върху правата като владетел. Важна роля в онази епоха играело правото на войската да утвърждава новия владетел преди признаването му за престолонаследник чрез официалното му провъзгласяване за достоен да заеме мястото на починалия си предшественик. Обаче този избор всъщност не се осъществявал по инициатива на армията, а по-скоро от водещите личности сред кръга на „царските приближени“, от които почти всичките били висши военачалници. Само когато изборът на наследника на престола се оказвал спорен, войската можела да се намесва по-активно и да играе не само формална роля при коронясването на новия цар.