Освен това армията имала друга всеобщо призната роля — в процесите за държавна измяна (феномен, който в никакъв случай не може да се окачестви като непознат за нас). В подобни случаи самият цар, по дефиниция, се явявал в ролята на заинтересуваната страна, а присъдата обявявал някой друг от името на монарха. И в негова полза, разбира се. Накрая именно на военните се отреждала последната роля — по осъждането, потвърждаването и изпълнението на присъдата. Ала ще бъде погрешно да се преувеличава степента на независимост на военните съдии при подобни казуси. Разбира се, тяхното решение се влияело решително от известните на всички желания на такива могъщи царе, каквито били Филип и Александър. И накрая трябва да споменем за ограниченията върху свободата на действие на царете, налагани от отделните клики сред македонската аристокрация, които може би са се опитвали да им диктуват своята политика, да ги възпрепятстват или да подриват авторитета им. За да изпревари подобни нежелани реакции, царят можел — както Александър например — да се опитва да изгражда покорни нему клики или да търси подкрепата на нисшите офицери и редовите войници при смазването или прогонването на противниците си. Казано съвсем накратко, когато Александър в речта си (според Ариан) заявил, че Филип „ви цивилизова чрез въвеждането на справедливи закони и съдебен ред“, ние би трябвало да разбираме, че строго автократичното управление на Филип помогнало за преодоляването на междуособиците между знатните македонци, а раздаваното от него правосъдие по отношение на редовите жители на Македония в общи линии било посрещано с респект.
Важно е също да не се тълкува неправилно следното заявление на Александър (от цитираната по-горе реч): „Той ви превърна в граждани.“ За гърците един град или „полис“ (откъдето произлизат думите „политика“ и „политически“) винаги е символизирал пълна независимост, а за хората казвали „граждани на Атина“ или „атиняни“ (примерно). Но в Македония градовете са били общини, в повечето случаи притежаващи известна степен на самоуправление от местен характер. Македонците не казвали: „този е гражданин, примерно, на Пела“ (съответно пелеец, пеланин или нещо от този род), а само: „той е македонец от Пела“. Според тази формулировка Пела представлявала чисто географско понятие, като определящо било означението „македонец“. Разбира се, в Македония съществували градове много преди Филип, така че не е вярно да се каже, че именно Филип II положил основите на македонското общество като предимно урбанизирано.
От друга страна, доколкото се касае до македонската цивилизация или култура, напълно правилно е да се твърди, че Филип съзнателно се стремял към елинизация на страната (поне сред аристократичните родове) и се стараел да покровителства гръцките интелектуалци и хора на изкуството. Този процес обаче не засягал македонското население като цяло. А дори и македонските аристократи, с тяхната склонност към злоупотреби с пиенето, надали са успели да усвоят всичките тънкости в гръцката култура. В този аспект дори поведението на самия Александър е достатъчно показателно. Обаче ще бъде неуместно да отричаме, че Филип не е бил възприемчив към елинската култура (както обичал да го представя заклетият му враг — атинският оратор Демостен).
Демостен (384–322 г. пр.Хр.) го наричал „варварин“, неспособен да говори на гръцки, след което бързал да добави презрително, че Македония не била достойна да доставя дори роби за висококултурната Гърция. Обаче дори в най-стриктното лингвистично разбиране на гръцката култура това не е вярно. Филип отлично се справял с ползването на стандартния говорим гръцки и четял гръцка литература, макар че неговият македонски диалект си оставал до такава степен наситен с негръцки (особено илирийски) лингвистични форми, че често се оказвал неразбираем за обикновените гърци. Но което е по-важно: дори митологията потвърждава гръцкия произход на македонската царствена династия. Например през 333 г. Александър освободил гръцкия град Малус в Киликия от данъка, който дотогава бил заплащан на персийския цар въз основа на това, че (според Ариан) „Малус бил основан от Аргос, който твърдял, че бил потомък на аргоските Хераклиди“ (Хераклидите според общоприетия мит били потомци на Херкулес, който обитавал няколко града в Пелопонес, включително и Аргос. Царуващата в Македония династия на Аргеадите била основана от Македон, за който вече споменахме, че се обявил за потомък на Темений — един от Хераклидите. Именно този Темений се преселил от Аргос в Македония.).
Претенции за гръцки произход били предявявани от града-държава Елис, където се организирали панелински олимпийски игри (за всички гърци и единствено за тях). Религиозната принадлежност също се използвала в древна Гърция като неподлежаща на съмнение идентичност, а в македонската религия се застъпвало преклонението пред целия пантеон от гръцки богове. Например при археологическите изследвания на основания от Александър град Калиндея са намерени списъци на жреци, служещи на култа към Асклепий и Аполон. От друга страна си заслужава да се отбележи, че само царуващите в Македония монарси и никой друг в страната не се считал за грък в достатъчна степен, за да му бъде позволено да се яви на свещените олимпийски игри като участник в състезанията.
През първата половина на IV век пр.Хр., т.е. по време на Филип и на Александър, в Гърция съществували три основни военни и политически сили: Спарта, Атина и Тива. Този съдбоносен триъгълник, разтърсван от непрестанни противопоставяния и борби, накрая се превърнал в плячка за Филип, докато той се опитвал да разпростре властта си над цяла Гърция. Спарта се оказала първата от тези три държави, която се опитала да разшири своето влияние далеч извън пределите си, като завоювала обширни територии в южен Пелопонес (общо около 8000 кв.км.). Тази експанзия Спарта постигнала с помощта на Пелопонеския съюз, обединяващ повечето от градовете в полуостров Пелопонес (но без Аргос), както и няколко външни градове-държави като Мегара и Тива. Като велика сила Атина се появила сравнително по-късно на тази сцена. Атина изиграла ключова роля при отблъскване на персийското нашествие от 480/79 г., като изградила морска империя, доминираща през следващия век и половина в Егейско море и вероятно в цялото източно Средиземноморие. През 431 г. двата влиятелни военни блока, доминирани съответно от Спарта и Атина, стигнали до решителен сблъсък, известен в историята на античността като Пелопонеските войни. Този взаимно опустошителен конфликт погълнал живота на цяло едно поколение (от 431 до 404 г.) и имал множество последици, при това не само военни.
Крайната победа била спечелена от Спарта, обаче благодарение на щедрата финансова помощ от Персия. Ала тогава Спарта се заела да се стреми към завладяването — напълно погрешна стъпка — на повечето от това, което в онази епоха било владение на морската империя на Атина, за да прибави тези земи към покровителствания от нея (от Спарта) Пелопонески съюз. В резултат се стигнало до сериозно претоварване на спартанските войски и отчуждаването на такива ценни съюзници като Тива, които побързали да се присъединят към Атина, за да се противопоставят на амбициите на Спарта да завладее северните части на Пелопонес. Тогава Спарта се принудила да поднови съюза си с Персия. Упоритият цар на Спарта Агесилай II се обърнал за помощ към Великия цар на Персия Артаксеркс II и през 386 г. сключил с него първото от поредицата споразумения за всеобщ мир (вж. Глава 5). Според Агесилай обаче най-важната последица от този мирен договор било още по-силното подчиняване на гръцките градове от Мала Азия от Персийската империя. Това се комбинирало със засилването на противоборството между гръцките градове-държави, при това не само в Пелопонес, но и на север до Олинт (разположен в непосредствена близост до югоизточната граница на Македония).
Ала както се оказало по-късно, Спарта допуснала фатална грешка, като окупирала Тива през 382 г. и поставила свой гарнизон в тиванския акропол. Това насърчило Атина да потърси помощта на тиванските изгнаници, за да нападне спартанците през 379 г. На следващата година (378 г.) Тива възстановила федералната държава в Беотия, която била ликвидирана от спартанците през 386 г., но с нови и по-демократични принципи, след което сформирала силна армия, включително и Свещения тивански отряд от 150 хомосексуални двойки. Тази елитна ударна сила, под командата на Пелопидас — един от изгнаниците в Атина и освободители на Тива, несъмнено била силно повлияна от демократичните идеи и свободомислещата идеология на атиняните. Но организационният, политическият и стратегическият мозък на този замисъл бил Епаминонд — философ, държавник, дипломат и много талантлив стратег. Не след дълго той доказал способностите си като освободител на другите гръцки прослойки, като например илотите от Месения.