Според Херодот империята след Дарий I била поделена между двадесет сатрапии или провинции, като всяка от тях трябвало да плаща годишен данък или в натура, или в брой, според еквивалентната стойност в сребърни монети. Но в описанието на Херодот не се споменава нищо за онези сатрапии, които предпочитали да заплащат данъците си в натура. Ако се вземат и те предвид, ще се получат всичко към двадесет и шест сатрапии. Всяка от тях била управлявана от сатрап — тази дума гърците заимствали от мидийците, което доказвало, че системата първоначално била прилагана именно в Мидия. Сатрапите били високопоставени царски служители, които често били избирани сред членовете на царстващата династия (принадлежащи към нея по рождение или по силата на династичните бракове), като до IV век пр.Хр. те без изключение били иранци. Наблюдавала се тенденцията за превръщане на сатрапиите в наследствени феодални владения. Нещо повече: Великият цар, който на теория притежавал всичките земи в царството си (също като английската корона), дарявал със земи най-изтъкнатите персийски аристократи и други знатни личности от неперсийски произход, включително и гърци. Ние разполагаме със свидетелства за подобна практика благодарение на находките от Мала Азия, Египет и Вавилония.
Най-важната задача на всеки сатрап била да осигурява събирането на дължимите данъци и да ги доставя в едно от централните седалища на имперската хазна. По време на царуването на противника на Александър — Дарий III — най-богатото имперско съкровище се намирало в Персеполис в днешната иранска провинция Фарс (името произлиза от древното название Парсия), т.е. в най-отдалечения и поради това най-труден за превземане регион в Иран. За да се облекчи безпрепятственото събиране на данъците, на сатрапите били поверени местни военни отреди. А за да се ускори доставянето на приходите от данъците до Иран, Персийската империя полагала доста грижи — векове преди Римската империя — за поддържането на пътна мрежа, подходяща за колесниците на имперските сановници. Най-известната магистрала в древна Персия бил Царският път, простиращ се от имперската столица Суза до Ефес в Йония. Общото разстояние възлизало на повече от три хиляди километра. Според някои оценки на антични автори чрез използване на системата от станции за смяна на конете (тези станции били общо 111), един пратеник можел да измине цялото това трасе за десет дни, докато за същото разстояние на войската — при пеши преход, натоварена с оръжия, обози и припаси, обременена от движещите се с нея стада — били необходими цели три месеца. В някои от намерените в Персеполис глинени таблици се описва изключително сложната бюрократична система за снабдяване на препускащите по Царския път имперски пратеници и вестоносци.
Съществуват няколко свидетелства, според които първите монарси от Ахеменидската династия се опитвали да ограничават мощта на сатрапите чрез изпращането на имперски гарнизони, чиито командири и пътуващите с тях бирници били подчинени пряко на короната, както и други официални представители на двореца, наричани „ушите на царя“. Но през IV век пр.Хр. се поставило началото на тенденцията за изземване от сатрапите на всички граждански, военни и финансови функции. Това явление, в съчетание с тенденцията за превръщане на сатрапиите в практически наследствени владения, било показателно за упадъка на централната власт и нарастване на независимостта на периферията. Разбира се, в случая от голямо значение е да не се преувеличава значимостта на източниците от епохите преди Александър, когато става дума за преувеличаване на слабостта на персийската корона, особено по-късно — при царуването на Дарий III. Това било на практика ловък пропаганден ход за насърчаване на гърците да се присъединяват към войската на Александър и за убеждаването им да се въздържат да служат като наемници за Дарий III. Но независимо от това съществуват достатъчно свидетелства, потвърждаващи, че управлението на империята отслабнало при Дарий III в сравнение с Дарий II (царувал от 424 до 404 г. пр.Хр.), да не говорим за епохата на възход на Персийската империя при Дарий I. Слабостта на империята в онези епохи много зависела от персоналните недостатъци на владетеля, тъй като могъществото на Великия цар било обвързано пряко с авторитета му пред воините и сановниците.
Според официалната персийска терминология (оживено коментирана от гърците) дори сатрапите били „роби“ на Великия цар, макар и само формално. Но това също не бива да се тълкува превратно, понеже империята на Ахеменидската династия никога не е представлявала само абсолютно владение на един всемогъщ господар, а по-скоро класическа форма на ориенталски деспотизъм. Великият цар бил избиран от воините в царствения дом на Ахеменидите и поне теоретично наследяването на престола се предавало от бащата към сина. Но тази верига на унаследяване се прекъснала още при третия (легитимен) цар Дарий I, тъй като той бил само далечен роднина на своя предшественик Камбиз. Друг допълнително усложняващ фактор било изобилието от синове, винаги налични като потенциални наследници на трона заради системата на харемите, развита от Ксеркс. Дворцовите интриги, последвани от убийствата на принцовете, се разраснали до размерите на ендемично заболяване — което още не означавало, че ситуацията в македонския двор била по-различна. И с това не се изчерпвали всичките сходства между двете династии и царства. Така например Дарий III бил съвсем далечен родственик на предшестващите го персийски царе и дължал трона си по-скоро на убийствените машинации и заговори, организирани от евнуха Багоаз, който успял да отстрани Артаксеркс IV (през 336 г.), както и много от претендентите за трона.
Въпреки това дори един слаб цар, какъвто се очертавал Дарий III, можел да разчита на огромна институционална и символична подкрепа. Той, ако цитираме една формула от надписа на Дарий II, бил „Великият цар, цар на царете (шахиншах), цар на хората от много народи и племена, цар на цялата земя, простираща се нашир и надлъж“. Неговата особа била свещена и макар че не бил бог, той управлявал по милостта на великия зороастрийски бог на светлината (огъня) Ахура Мазда, чието символично присъствие доминира, примерно, в надписа, оставен от Дарий I насред отвесната и непристъпна скала край Бехистун. В хартата на Дарий I за основаването на империята се намира открито обръщение към този бог:
Ахура Мазда е велик бог, който създаде тази земя, който създаде небето, който създаде човека, който създаде щастието за хората, който направи Дарий цар, един-единствен цар сред многото, безкрайно многото хора.
Великият цар царувал в своя царствен двор, където сред официалните му сановници фигурирали царският виночерпец (така например библейският пророк Езра бил царски виночерпец в двора на Артаксеркс I), царският копиеносец, царският лъконосец, предводителят на царската стража, великият везир (на гръцки „хилиарх“ или господар на хиляда воини, хилядник). Не на последно място в дворцовата йерархия се нареждали евнусите. Именно сред тях изпъквал онзи евнух Багоаз, с когото Александър се сближил толкова много — същият, за когото ни разказва така увлекателно Мари Рено 10в своя превъзходен роман „Персийското момче“ — не бива обаче да се бърка с неговия едноименен предшественик, замислил и ръководил убийствата, довели Дарий III на трона.
Сред най-важните функции на придворните евнуси били задълженията им да надзирават харема, попълван както с персийки, така и с девойки от друг произход. Една от тях се оказала библейската Естер — в преданието за Естер се дава описание (разбира се, от еврейска гледна точка) на процеса на търсене на заместница на първата жена на царя по време на царуването на Артаксеркс (т.е. Ксеркс I, царувал от 486 до 465 г.):
Кога идеше време на всяка девойка да влезе при цар Артаксеркса, след като дванайсет месеца наред биваше извършвано над нея всичко, определено за жените, — защото толкова време се продължаваха дните на мазането им: шест месеца със смирново масло и шест месеца с благовония и други женски мазила, — тогава девойката влизаше при царя. Каквото и да поискаше, даваха й всичко, кога излизаше от женския дом в дома на царя.
Вечерта тя влизаше и сутринта се връщаше в други женски дом под надзор на царския скопец Шаазгаза, пазач на наложниците; вече не влизаше при царя, — освен ако царят я пожелаеше, и биха я повикали по име. (Естер, 2:12-14)
10
Мари Рено, самата тя лесбийка, няма никакви затруднения с пресъздаването на бисексуалността на Александър. За нея „Персийското момче“ е епоним (личност, на която се наименува нещо) на евнуха Багоаз, който Александър „наследил“ от Дарий III. Докато Клаус Ман (син на класика Томас Ман) в романа си „Александър. Романът на една утопия“ стига по-далеч: според него Александър е бил това, което днес наричаме „гей“. — Б.пр.