Съществува ли доказателство — въпреки убедителните примери за противното като случаите с Клеомен и Харпал — че Александър наистина бил загрижен и обезпокоен за преуспяването на своите протежета? Такова свидетелство наистина съществува, макар че е възможно той да е бил мотивиран главно от съображения, които биха му донесли политически изгоди. Първото доказателство е свързано с неговото мащабно начинание през зимата на 325/4 г., когато започнали всеобщи чистки сред управителите на отделните сатрапии и техните преки подчинени. От действащите общо 20 или 22 сатрапи осем загубили постовете си, а шестима от тях — екзекутирани. По същото време загадъчно намерили смъртта си още четирима, обикновено поради неизвестни причини, а други петима били привикани за обяснения в двора на Александър. От свалените сатрапи петима били иранци, като четирима от тях били удостоени с тези титли още при царуването на Дарий III и оставени да управляват от Александър.
Съществуват два възможни начина да се разглежда това наистина необичайно прочистване на редиците на високопоставените служители на империята като тест за способностите на Александър като император. Според автори, проявяващи по-ограничена благосклонност към него, това не било нищо друго, освен управление чрез терор, а обвиненията срещу сатрапите в негодност служели единствено за прикритие на истинските намерения на Александър. Всъщност той искал да предотврати прекаленото засилване на властта на управителите на провинциите, особено ако те са били от ирански произход. Тази цел той постигал чрез често редуване на управителите на провинциите, като в конкретния разглеждан по-горе случай той поощрявал онези македонци, които не поставяли високи претенции и които дължали всичко на него. Враждебно настроените към Александър критици допускат, че той решил да се възползва от спешно необходимите мерки за подобряване на администрацията, за да излее злобата си от бунта на войската в лагера край река Хифаз и от изтощителния обратен преход към Иран през безводната Гедрозийска пустиня. Според най-смекчените оценки свалените и/или екзекутираните през 325/4 г. сатрапи вероятно наистина са били виновни в сериозни престъпления и злоупотреби, които причинили много страдания и щети на поданиците на империята. Но все пак отстраняването приблизително на 35% от висшите сановници не може да се характеризира като управление чрез терор. Разбира се, във всичко това личната намеса на Александър е изиграла огромна роля, тъй като самият той спечелил доста от тази промяна във вътрешната му политика, след като с всеки изминал ден нараствала опасността онеправданото население да се вдигне на въстание. Но въпреки всичко би трябвало да се подхожда по-скептично при опитите Александър да бъде напълно оправдан за решението си да прочисти редиците на сатрапите на провинциите.
Според мен по-логично е да се ориентираме към не толкова ласкава за Александър интерпретация на тези събития. Бягството на Харпал през 324 г., към когото Александър проявил необичайна снизходителност (като че ли му бил крайно задължен за нещо) е признак, че мъдрият Харпал успял да предугади промяната в поведението на Александър. Това се случило през същата зима на 325/4 г., когато Александър заповядал да бъдат убити убийците на Парменион от 330 г. С други думи в неговите действия вече се очертавал следният стил на управление: Александър се стараел да разчиства наследения административен и изпълнителен персонал, като при това започнал от своите хора, македонците, така както ликвидирал много от висшите си офицери през 330 г. За него нямало нищо по-важно от лоялността на подчинените му. Всяка заплаха от появата на сериозни съперници за трона трябвало да бъде отстранявана независимо от цената.
Но какъв е бил истинският характер на неговата власт по това време? След като през 330 г. македонските воини открили трупа на Дарий III, Александър решил да го удостои с погребална церемония, съответстваща на неговия статут като последния всеобщо признат владетел от Ахеменидската династия. Този негов жест се дължал отчасти на стремежа да се уталожат опасенията на знатните ирански сановници, че Александър като македонец не можел да възприеме или оцени културните традиции, утвърдени от векове в Персийската империя. Но може това решение да е било обусловено от желанието за по-плавен преход при възкачването на Александър на персийския трон — като своеобразно „узаконяване“ на наследяването на Дарий III от македонския завоевател. Така Александър не само че ставал следващия Велик цар на Азия, но получавал именно същия трон от предшественика си Дарий, както в буквален, така и в символичен смисъл. Нали тронът на Ахеменидите останал овакантен след гибелта на Дарий III или по-скоро, според разбиранията на Александър, вече би трябвало да се възприема като „демодиран“, защото той самият се стремял към основаването на империя, по-голяма дори от Персийската. Някои високопоставени ирански благородници — като Бес през 331–329 г. и Бариакс от Мидия през 324 г. — все още представлявали заплаха за трона му, тъй като имали известни основания да претендират за наследството на Ахеменидската династия и да залагат на тънката струна на носталгията на персите по „добрия стар ред“. Но както се казва в подобни случаи, те вече били само история.
Вместо тях на хоризонта изгряла звездата на Александър като „Господар на Азия“ — титла, напълно ясно разкриваща претенциите му в бъдеще да властва над целия континент, след като се справи с всички препятствия при преследването на тази цел. И кое би могло да бъде първото от тези препятствия? Естествено персийските управници, наследени от предишния режим, поклонници на персийското божество Ахура Мазда. Александър не искал да се раздели с убеждението си, че спечелил не само трона на Персия, а по-скоро трона на владетеля на цяла Азия. Но ето че сега той съвсем внезапно решил да възприеме ориенталските царствени знаци и цялата символика от персийския двор. Наистина все още не се решавал да носи царствения плащ на Ахеменидите, извезан с пурпур и злато, нито техните яркочервени шалвари. Вместо тях Александър предпочитал туника в бяло и пурпурно, инкрустиран със злато колан, пурпурна мантия и царствена диадема (понякога златна, но при по-маловажни случаи само лента от плат, окичена със скъпоценни камъни). Той все пак не смеел да се раздели с традиционно носената от македонските воини широкопола шапка, наричана „каусия“. Освен това насърчавал своите дворцови приближени и висши офицери да се обличат в персийски дрехи, каквито традиции вече били възприети от ориенталските васали на Великия цар (например царете на финикийските крепости Библос и Сидон). Но само Хефестион и Пецеста (онзи македонски командир, който закрилял с щита си смъртно ранения Александър в ожесточената схватка с индийското племе мали), като че ли били склонни да последват примера му. За самия Александър изглеждало напълно естествено да започне да носи ориенталски дрехи, тъй като в противен случай неговите ориенталски поданици, привикнали към пищния и внушителен стил на досегашните владетели, може би щели да се усъмнят в легитимността му на техен върховен властелин. Обаче от значение е също и фактът, че той възприел по същество един смесен, междинен вариант на обличане и дворцови ритуали, видоизменени спрямо персийските. Това ни подсказва, че Александър преследвал едновременно две цели: да брани трона си от ориенталците и в същото време да сведе до минимум рисковете от съпротива на македонската опозиция.
Възползвайки се от наскоро придобитата си огромна власт като всемогъщ ориенталски владетел, Александър се опитал от една страна да прокарва политиката на „взаимно проникване“ на ориенталци и македонци както в командния състав на войската, така и във висшия управляващ апарат, а от друга — да приема в редиците на войската както македонци, така и иранци. Необходимите предпоставки за подобна политика били осигурени чрез победата при Гавгамела през октомври 331 г. и особено след смъртта на Дарий III през юли 330 г. С това била прекършена съпротивата на персийската армия и за Александър оставала само задачата да обмисля как по-добре да управлява бившата Персийската империя на Ахеменидите, изместена от неговата империя. Първата му стъпка, която по-късно се оказала от голямо значение, била да назначи високопоставения персийски благородник Мазей (бивш сатрап на Киликия и по-късно на Сирия и Месопотамия при Артаксеркс III и командващ десния фланг на персите при Гавгамела) за сатрап на изключително важната провинция Вавилония. Какво било истинското значение на този жест се изяснява от намерението на Александър да се засели именно във Вавилон, а не в Суза. Не е изключено той да е гледал на Вавилон именно като на „центъра на империята“, както го съветвал Калан (вж. цитата в началото на тази глава).