Какъв начин да напуснеш този свят! Тази сцена разкрива, според разказите на очевидците, че угризенията на Александър заради публичността на подобни траурни церемонии изчезнали, както доказва аналогичната процесия, посветена на един негов много близък приятел, който починал малко по-късно през същата година. Става дума за пищния погребален обред, с който Александър изпратил Хефестион. Но няма поводи да се съмняваме, че наистина е изпитвал респект към своя стоически издръжлив спътник (въпреки че Калан бил „варварин“), който завършил така драматично жизнения си път.
През март 324 г. флотът и армията на Александър отново се съединили в Суза, в земите на някогашното царство Елам. Според преценката на Александър точно тогава било най-подходящо за поставяне на началото на следващия етап от ориентализацията на неговата империя. Така през следващия месец — април, се стигнало до най-масовата сватба дотогава в историята на цивилизацията. Повече от осемдесет от неговите официално признати лични придружители и придворни от македонски произход си взели за съпруги жени от ирански произход. Самият Александър си взел две — или по-скоро още две, като се има предвид, че вече бил женен за Роксана. Едната от тях била дъщерята на победения от него Дарий III, чийто зет Александър станал след смъртта му. Така че това била династична женитба в най-пълния смисъл на понятието. Другата била дъщеря на Артаксеркс III Окс, убит при дворцовия заговор от 338 г. Едновременно с това Александър дал благословията си за узаконяването на семейното съжителство на около десет хиляди от неговите войници с жени от ориенталски произход, като ги удостоил със специални възпоменателни монети като сватбени дарове. Но зад този жест не се криели само сантиментални стремежи. Той преследвал много по-практична цел, както ще видим по-нататък, свеждаща се до това да създаде ирано-македонска управляваща каста и да попълни редовете на имперската армия благодарение на плодовитостта на ориенталските жени.
През юни 324 г. обаче, също както в Индия преди две години, Александър отново поставил на изпитание търпимостта на своите воини. Той отвел войската на север от Вавилон в Опи, където поздравил специално обучената пехота, съставена от не по-малко от тридесет хиляди ирански младежи, които той най-нетактично нарекъл „наследници“. Те били събрани през 327 г. и обучавани по македонските военни правилници, така че да могат да се интегрират без усложнения в редовете на македонските фаланги, от които Александър сега побързал да демобилизира десет хиляди ветерани, обявени от него като негодни за по-нататъшна военна служба. Не е учудващо, че войниците и нисшите офицери не останали във възторг от тези промени, проведени толкова брутално от техния върховен предводител. Отново се разбунтували. Но Александър този път бил по-добре подготвен. Дори не е изключено войниците да са реагирали точно така, както той очаквал. В речта си той съвсем откровено им наредил да си вървят у дома.
Изправени пред свършен факт, войниците отстъпили, при това чувствително, което позволило на Александър да направи следващата промяна, провъзгласена от него като „още по-сериозна“. Всичките македонски войски, обявил той, отсега нататък щели да носят почетната персийска титла „родственици на царя“. Той отправил молитва към боговете „персите и македонците отсега нататък да живеят в сговор и мир като най-големите сили в империята“. Това бил призив, който някои сантиментално настроени личности изтълкували като провъзгласяване на братство между хората и обединяване на цялото човечество. Ала какво, примерно, можело да се каже за гърците? Дали за тях имало място в схемата за подялбата на света, замислена от Александър? За повечето от тях такова място не се очертавало, с изключение на разпространението на тяхната култура.
През 324 г. Кратер — един от четиримата македонски маршали в империята на Александър, самият той един от най-високопоставените младоженци в Суза — се нагърбил със задачата да върне в Македония около десет хиляди от демобилизираните ветерани. Възможно е чрез него Александър да е изпратил тайно съобщение до своя наместник в Македония, регента Антипатър (известен като противник на политиката на Александър за сближаване с ориенталските нрави). Може би спонтанно или по настояване на Александър гръцките градове-държави, обединени в Коринтския съюз, изпратили при него пратеници, които го приветствали като жив бог. Те пристигнали във Вавилон в ранната пролет на 323 г., защото именно там Александър окончателно установил своя имперски двор. Неговите претенции да бъде всеобщо призната божествената му природа били огласявани по няколко канала още след посещението му през 331 г. при оракула на Амон в оазиса Сива. Съпротива срещу тази тенденция имало дори в двора на Александър, но много от гръцките градове вече се подготвяли да отстъпят пред претенциите му и да признаят, че изключителните му, едва ли не свръхчовешки постижения заслужават да бъдат признати за свръхестествени. От друга страна, също толкова много сред гръцките градове останали силно разочаровани от имперския декрет, оповестен по време на олимпийските игри, отнасящ се до позволението за връщане на изгнаниците, което било в крещящо противоречие с претенциите на тези градове за автономно управление. Така били посети семената на масовото въстание на гръцките градове, известно като Ламийска война (вж. Глава 5), което избухнало през 323 г. непосредствено след неочакваната смърт на Александър.
Ретроспективно погледнато, последната година от живота на Александър трябва да се приема като значителен спад в неговата иначе удивителна активност. Тя била засенчена преди всичко от загубата на Хефестион — неговия най-близък приятел, избран от Александър на пост, съответстващ на велик везир в Отоманската империя. Хефестион умрял в Ектабана някъде през октомври 324 г. Вече никакъв кръвопролитен поход — като този срещу непокорното иранско племе косайени, проведен през зимата на 324/3 г. — не можел да донесе разтуха на опечаления Александър, страдащ от загубата на своя дългогодишен спътник. Ала дори и сега той не искал да се откаже от подготовката на следващия голям поход — този път срещу арабите, но на 10 юни 323 г. той се разболял и умрял във Вавилон.
Малко след погребението му били оповестени различните негови проекти, така наречените „последни планове“, повечето от които били наистина грандиозни по замисъл. Независимо дали били предвидени точно за цитираните в тези проекти срокове, те все пак съответствали на колосалните мащаби, към които Александър винаги се стремял (вж. Глава 10).
Неизбежно било да се появят слухове, че Александър бил отровен, още повече че признаците при отравяне със стрихнин в ниски дози приблизително съответстват на симптомите на неговото заболяване. Неговите секретари дори публикували документ, известен като „Ефемеридес“ (Дневници), за да опровергаят слуховете. Обаче с това не им бил сложен край. За някои от най-видните македонски военачалници, особено за тези, които се надявали да го наследят, може би не е съществувал друг начин да прекратят неговата мегаломания по ориентализация, обсебила императора им, който все повече се отчуждавал от тях. А колкото до съдбата на трупа му, това е една от големите — и все още неразрешени — мистерии, завещани ни от античния свят. Да започнем с това, че той бил балсамиран и запазен във Вавилон. Но само две години по-късно било решено да го върнат в Македония, за да бъдел погребан в старата царска гробница в Егея (Вергина). Обаче по пътя трупът на Александър бил похитен от сатрапа на Египет Птоломей — един от най-отдавнашните спътници на Александър и състудент от школата на Аристотел в Миеза, по-късно издигнал се до маршал в новата империя на Александър.
Отначало Птоломей погребал тялото на Александър в Мемфис — древната столица на фараоните, като не е изключено да е използвал каменния саркофаг, съхранявал останките на последния цар на независим Египет — Нектанебо (или Нектанебис) II. (В „Романа за Александър“, съчинен в Египет, по доста фантастичен начин се твърди, че именно Нектанебо бил биологичният баща на Александър, обаче това е друга история). По-късно Птоломей пренесъл саркофага от Мемфис в новата си столица Александрия, където от 306 г. той властвал като цар на Египет. Разкошният мавзолей и величествената гробница останали запазени до времето на Октавиан, повече известен като Август или първия римски император. Обаче в късния период на античността този саркофаг изчезнал безследно, въпреки че според местните легенди се знаело точно къде е било мястото му в древността.