Гърците имат обичая да повтарят „Гледай към края“, с което искат да кажат, че само тогава си проличава истинската стойност на един човешкия живот. Невъзможно е да се направи окончателна преценка на изключителните постижения на Александър, въпреки че е царувал само тринадесет години. Все пак е напълно ясно, че делото му е останало в по-голямата си част недовършено. И след смъртта му неговата репутация си оставала така противоречива и спорна, каквато била и приживе. Мненията на отрицателно настроените критици били изразени най-красноречиво от Ернст Бадиан, който бил необикновено остър и в преценките си: „След толкова много битки и убийства, целящи достигането на абсолютната власт, Александър останал като самотен връх, извисяващ се над бездна, без да има някаква полза от неговото могъщество.“ Освен това обединената под скиптъра му империя, простираща се далеч на изток и на запад, умряла заедно със своя тридесет и две годишен основател. Никой от маршалите на Александър, които посветили следващите две десетилетия на споровете кой да притежава саркофага му, не вярвал, че било възможно да се опази империята.
Позитивните възгледи за делото на Александър са още по-спорни. Той се оказал една от изключително полезните личности в човешката история поне по отношение на културата. Разпространяването на гръцката култура като визия и слово сред останалите народи, разбира се, било започнало много столетия преди Александър, като преди възцаряването му било поощрявано от баща му Филип. Обаче именно Александър неимоверно ускорил този процес и по негово време елинизмът прониквал все по-надалеч, при това до такава степен, че процесът се оказал необратим. В края на краищата благодарение на него по-късно еврейската Библия била преведена на гръцки в египетската Александрия, а св. Павел, елинизиран евреин от град Тарс в Киликия, писал посланията си на всеобщо разпространената езикова версия на гръцкия „койне“, за да приобщи населението на Източната римска империя към новата религия — християнството. Той се изявявал в толкова обширна културна област, че тогава са я наричали екуменическа, а днес ние бихме я определили като глобална.
Съвременна и много красноречива илюстрация на това удивително постижение в процеса на елинизацията може да се намери в следните привидно простички строфи на поета Константин Кавафис, родом от Александрия в Египет:
Във вид на скулптурен барелеф това е изразено в гробницата на финикиеца Абдалоним, цар на Сидон. Признат за владетел от Александър в края на тридесетте години на IV век пр.Хр., той му останал предан докрай. След смъртта му тялото му било погребано в каменен саркофаг, на чиито стени били изобразени сцени, които биха зарадвали очите и сърцето на покойния император, покровител на винаги лоялния Абдалоним. Доминират две лесно различими теми: войната и ловът. По всяка вероятност Александър и в задгробния си живот продължава да се отдава на любимото си развлечение — лова.
Глава 10
Човекът Александър
Сцената с възстановяването на Александър от едва ли не фаталното му раняване в Индия през 325 г. и фанатичните приветствия на неговите войски, когато узнали за изцеляването му, доказва, че той бил приеман едва ли не като необикновено и дори свръхестествено създание. Но що за човек е бил той, ако трябва да се гледа на него именно като такъв, а не като на бог или герой (полубожество) като Херкулес и другите му събратя от древногръцката митология? Дали наистина е бил онзи разумен и разсъдлив Александър, който ни описва Улрих Вилкен? Или изискан кавалер и мечтател, както ни е представен от У. У. Тарн? Или пък титан и фюрер — според визията на Фриц Шахермайер? Или като герой от епоса на Омир — от творбата на Робин Лейн Фокс? Или аморалният и безжалостно прагматичен образ в изследванията на Ернст Бадиан и Брайън Бозуърт? Или никой от гореизброените варианти? Или по нещо от всичките тях? Или нещо съвсем друго? Можете да направите залозите си, дами и господа.
След смъртта на Александър във Вавилон в началото на юни 323 г. пр.Хр. (при донякъде неясните обстоятелства, описани в предишната глава), последвал неизбежният период на объркване и несигурност. Пердика, който се изявявал като маршал на империята и бил сред най-ревностните поддръжници на идеята за укрепване на бойната мощ на македонската войска, съставил документ, който той обявил за сборник от черновите на „последните“ планове на Александър (във всеки случай последните, които владетелят на Азия би могъл да състави преди преждевременната си кончина). Според слуховете тези планове били записани от Александър в неговите „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата), но единственото свидетелство за тях се дава в не много надеждната „Историческа библиотека“ на Диодор. Следователно ние не можем да сме сигурни каква част от тези планове е достоверна и точно пресъздадена, въпреки че нито един план не изглежда като несъмнен фалшификат.
Според Диодор в този документ се споменавало за пет основни проекта. Най-важният от тях, както в политическо, така и във военно отношение, бил посветен на замисъла да се построят около хиляда бойни кораба за предвиждания грандиозен поход по море срещу Картаген (в земите на днешния Тунис), както и срещу другите обитатели на западното Средиземноморие (Либия, Сицилия, Иберия). Разбира се, походът трябвало да се проведе след друг един поход — насочен срещу арабите от Арабския полуостров, за който Александър вече бил започнал сериозни приготовления, преди да умре (или да бъде отровен). Сред останалите четири основни проекта първият бил посветен на издигането на храмове: три в Гърция, три в Македония (включително един посветен на Зевс в Диум — свещен град за македонците, намиращ се в подножието на планината Олимп), както и един изключително пищен храмов комплекс в Илиум (Нова Троя), който пък трябвало да бъде посветен на богинята Атина. Вторият проект предвиждал съоръжаването на гигантска погребална клада във Вавилон, струваща от десет до дванадесет таланта, в чест на починалия в Ектабана през зимата на 324/3 г. Хефестион. Третият проект касаел изграждането на пирамида в памет на бащата на Александър — Филип. Четвъртият план на Александър предвиждал масово преселение на хора между Европа и Азия и основаването на градове и села около тях, за да бъдат заселени там новите преселници (процес, наричан от гърците „синоесизъм“).
Пердика обаче представил предполагаемо достоверния документ на вниманието на войската, за да могат македонски воини да го отхвърлят като онези екстремални проекти на вече бившия си предводител, срещу които те вече се били научили да възразяват, откакто за пръв път (през 325 г.) се противопоставили на заповедта на Александър да продължават с настъплението отвъд индийската река Хифаз. С други думи дори „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата) да не са били съставени или диктувани лично от Александър, те все пак са съдържали проекти, за които неговите войници са вярвали, че са били записани според неговите замисли. Тези планове по един своеобразен начин ни позволяват да се запознаем по-отблизо с Александър като човек, при това в един конкретен етап от неговата кариера, което е особено ценно, след като не разполагаме с достоверна негова автобиография.
Независимо каква точно е била автентичността на тези планове, авторският коментар на Ариан в началото на седмия, последен том от неговия „Анабазис“ звучи като поредното признание за величието на Александър: