Алтернативно Аристандър може би просто се е ограничавал до безобидни предсказания, като е внимавал те да не повлияят съдбоносно върху решенията на Александър по един или друг начин. Например през пролетта на 328 г., когато Александър разположил лагера на войската си край река Окс в северните сатрапии на Централна Азия, край палатката му бликнал един извор с вода и един извор със земно масло (петрол). Аристандър не закъснял да обяви, че изворът с петрол — което вероятно е първото споменаване на петрола в цялата литература на антична Гърция — предсказва трудности, които обаче щели да бъдат последвани от победоносно сражение. В древните хроники се споменават и няколко случая, при които Александър не се съобразявал с предсказанията на Аристандър, но пророчествата на гадателя винаги се сбъдвали. Това е наистина забележително, тъй като дори обикновено доста скептичният Ариан като че ли е бил убеден, че Аристандър се е превърнал в много специален съветник на Александър, въпреки че трудно можело да бъде обяснено рационално докъде се простирало влиянието на гадателя.
Не е достатъчно да се каже, че Александър бил много суеверен. В неговото поведение се забелязвала силна склонност към всичко мистично. Това се доказало особено красноречиво при посещението му в оазиса Сива през 332/1 г. След това пътуване Александър не само гледал на себе си като на наследник на Зевс, но и като на син на Гръмовержеца. Но още по-важно е да се изтъкне, че Александър се увлякъл още повече по негръцкия бог Амон, отколкото по Зевс. Това била „синовна близост“, само че от по-специална разновидност. Когато Александър предприел предизвикващо любопитството ни загадъчно пътуване до светилището на оракула на Амон в оазиса Сива, той задал един въпрос на бога, след което — поне така се разказвало — получил тъкмо онзи отговор, за който сърцето му копнеело. Ала никога не се разкрило какъв точно бил въпросът на Александър. Според Плутарх Александър писал на Олимпия, че след връщането си от оазиса Сива той ще й разкрие някои пророчества, при това единствено на нея, ала това предположение трябва да се приема с известна доза скептицизъм. Но няма съмнение, че оттогава насетне бог Амон имал свое специално запазено място в сърцето на Александър — достатъчно е да припомним, че Черния Клейт загинал от ръката на Александър, защото дръзнал да го обвини, че пренебрегвал паметта на Филип заради преклонението си пред Амон. Заради този укор, както и заради други мрачни предположения на Клейт, Александър веднага убил този, който му бил спасил живота при битката край река Граник.
Сведенията, които ни е оставил Ариан за отношението на Александър към Амон, са много впечатляващи. Той допуска, че завоевателят наистина е вярвал, че е син на бога, обаче не причислява Амон към божествата, на които Александър обикновено принасял жертвоприношения. Така например през ноември 326 г. край река Инд Александър устроил „възлияние в чест на Херкулес (когото считал за свой далечен предтеча), както и на Амон и на други богове, които обикновено не забравял да почете“. По-късно, през 325 г., той „заповядал да се даде жертвоприношение на онези богове, за които вярвал, че Амон го е научил да почита“. Може би това е било закодирано позоваване на указанията, които Александър получил лично (според собственото му признание) от Амон в оракула му в либийския оазис Сива. Най-недвусмисленото доказателство за специалното отношение на царя към този екзотичен бог било приемането на отговора на Амон на въпроса на Александър как да бъде почитан посмъртно Хефестион — египетският бог отвърнал, че следвало да му се отдават почести като на герой, а не като на божество.
За съвременниците си от древността Александър, също както и Хефестион, бил герой в буквалния смисъл на това понятие, защото след смъртта си бил почитан като прославен и неземен герой — особено в Пела, но също и на много други места. Ала доколкото ни е известно, той гледал на себе си като на герой от Омировия епос, като превъплъщение на своя легендарен предшественик Ахил или дори на още по-прославения си предтеча Херкулес. Защото Херкулес съчетава два ореола на слава: той може да бъде възприеман като герой в стила на Омир като свръхсилен завоевател, но в същото време е син на бог (Зевс) и смъртна жена и бил признат за божествено създание, едва след като извършил своите чутовни дванадесет подвизи. Самооценката на Александър като героичен персонаж е предизвиквала най-разнообразни реакции сред историците и анализаторите — както древните, така и съвременните. Във всеки случай днес ние гледаме на героите доста по-различно отколкото завоевателя и неговите съвременници.
Прекомерно силната реакция на Александър спрямо смъртта на най-близкия му другар, приятел и спътник повдига нови въпроси относно неговия характер. В древна Гърция под понятието „характер на личността“ са разбирали нещо като щампа, нещо дадено свише, вродено и присъщо на индивида, а не резултат от социални предпоставки. В повечето случаи унаследеният още с раждането характер на човека можел — поне донякъде — да бъде ограничаван или променян с помощта на образованието и натрупването на жизнен опит. В противен случай всички събития от жизнения път на една личност ще служат единствено за разкриване на изначално зададения характер, нрав, психологически портрет, чиито особености често са скрити дълбоко под повърхността. Античните източници, от които ние черпим сведения за характера на Александър, са единодушни, че ако въобще можело да се говори за настъпване на промени в него, то те се оказвали само отрицателни през единадесетте години, посветени на завоевателни походи и властване в Азия.
Глава 11
Обожествяването на Александър
Александър бил един от първите гърци, почитани приживе като бог. Този удивителен факт повдига множество въпроси. Откъде произлиза идеята за обожествяването на смъртни хора приживе и как се вписва тя в общия контекст на гръцката религия? Дали самият Александър се е възприемал като истинско божествено създание? Дали сам е заповядал да бъде обявен за бог? И ако е било точно така, то защо? Именно с религията е бил обвързан както целият му жизнен път, така и особеностите в неговото личностно развитие. Дори може да се твърди, че дълбоката религиозна вяра е бил сред основните източници на вдъхновение за всичките или поне повечето от неговите действия. Истинският характер на религиозните вярвания на Александър (независимо от въпроса за неговото обожествяване) вече бяха разгледани, но само в светлината на изследването на Александър като човек. Макар и да изглежда парадоксално, проучването на темата как е бил възприеман Александър — като герой или бог, ще ни доведе до още по-задълбочено разбиране на неговата човешка същност.
За нас, възпитаните в монотеистичната традиция на религията и духовността вероятно няма нищо по-трудно от това да проумеем духовния свят на езичеството. Езическата религия винаги се е отличавала с две съществени черти: първо, при нея се е наблягало повече на култовите обреди, отколкото на догмите, вярата или убежденията; второ, според езическите жреци в света изобилствало от богове. По-конкретно, религията на древните се отличавала с преклонение пред езическите (предхристиянски) гръцки богове; с изграждане на храмове, култови статуи (амалгама) и свещени участъци (теменос); жертвоприношения на олтара (обикновено се принасяли в жертва животни); атлетически и/или музикални игри и състезания; пеене на пайен (химн, който се пеел обикновено в чест на олимпийските богове Аполон или Посейдон). Към името на някое от основните и „вездесъщи“ божества, примерно като Атина, дъщерята на Зевс, се добавяли най-различни епитети: Атина — богинята на занаятите и изкуствата, Атина Мъдрата, Атина Девственицата (Партенос на гръцки, затова нейният акропол в Атина се нарича Партенон), Атина Покровителката на града (в Спарта), Атина от Линдос (или от някъде другаде) и т.н. Макар че били представяни антропоморфно, боговете и богините не били личности в човешкия смисъл на това понятие. Всеки бог, както и всяка богиня, били по-скоро превъплъщение на някакви природни сили и стихии.