Антропоморфният характер на гръцките божества се проявявал под различни форми. Тяхната сила била неизмеримо по-голяма от тази на повечето смъртни, ала все пак било трудно да се прокара абсолютно ясна разграничителна линия между хората и боговете. Поради това за древните гърци било напълно естествено да допускат съществуването на създания с междинен статут, подреждани според способностите си някъде — по скалата на могъществото им — между боговете и хората. На единия полюс се нареждали онези, за които се предполагало, че са живели в далечното и неясно минало и поне единият от родителите им имал божествено потекло. Класическият пример за тази категория бил Херкулес, чийто култ — както вече отбелязахме — бил пряко свързан с историята на Александър. На другия полюс на спектъра се намирали човешките същества от историческата ера, които придобивали посмъртно статут на герои за сметка на техните необикновени постижения и подвизи — простосмъртни люде, примерно като спартанеца Бразидас. След смъртта му през 422 г. в град Амфиполис на полуостров Халкидики (който той наскоро бил освободил от властта на атиняните), той бил издигнат до статут на герой и основател на Амфиполис, поради което му се полагало съответното религиозно преклонение. Почитането на Бразидас изместило култа към действителния основател на Амфиполис — тъй като градът бил основан петнадесет години преди това от един атинянин. Това е особено красноречив пример за взаимното преплитане на чисто светските политически фактори и трансцендентално религиозните в рамките на традиционната езическа религия на древните гърци.
Херкулес многократно превъзхождал Бразидас, тъй като притежавал божествен произход благодарение на баща си Зевс и като такъв бил възприеман като герой по рождение. Благодарение на чутовните си подвизи в земното си съществуване той бил приет тържествено сред безсмъртните богове на върха на планината Олимп — най-високата планина в Гърция, издигаща се край южната граница на Македония. Обаче култът към героя Бразидас също имал двояко значение за Александър. Първо, той бил най-извисеният от всички смъртни хора, ала без помен от божествен произход или поне почетни прадеди, чиито геройства се опитвал да застигне и надмине. Второ, след по-малко от двадесет години друг един смъртен, също спартанец, наречен Лизандър, се изкачил още по-високо по стълбата на почестите. При него обаче можело да се говори за някаква връзка с безсмъртните богове, защото — също като Александър — той можел да претендира, че бил пряк потомък на Херкулес по бащина линия. Обаче нямало основания да се очаква, че за разлика от всички останали спартанци, които преди него също твърдели, че били сред потеклото на Херкулес (включително двама от спартанските царе), Лизандър е успял да постигне някаква форма на божественост.
Той командвал флота, който помогнал на Спарта да спечели триумфално Пелопонеската война (431–404 г.). Реакцията на Спарта спрямо Лизандър като личност в часа на неговия триумф била сдържана, типично по спартански. Но това не можело да се каже за върнатите от изгнанието олигарси (настроени крайно антидемократично) от островната държава Самос, близо до анадолския бряг на Мала Азия. Те не виждали никаква причина да сдържат възторга си от победите на Лизандър. В негова чест, като спасител и благодетел на Самос, от 404 г. те започнали да му посвещават олтари, светилища, хвалебствени химни, дори преименували своя най-важен ежегоден религиозен празник от Херея (в чест на покровителката на града — богинята Хера) на Лизандрея — както изрично се посочва в официалния надпис от остров Самос, датиран приблизително към 400 г. пр.Хр.
В обожествяването на Лизандър обаче нямало нищо богохулно. Гърците въобще не са използвали понятието богохулство (макар самата дума „бласфемия“ да има гръцки произход). Когато го вършели, те по принцип се стараели да отделят човешкото от божественото. Например за тях било нещо обичайно да порицават прекалено самонадеяните си съграждани чрез напомнянето да „мислят само като смъртни създания“, т.е. напомняли им, че били хора, а не богове. Но тъй като гръцката религия, както вече отбелязахме, била тясно обвързана с политиката, съвсем редно било за един гръцки град да реши за дадена личност какви религиозни почести са уместни. Тогава не са съществували църковни академии, синоди или други религиозни йерархични институции, представлявани от професионални експерти по религиозните тънкости, нито такива средновековни понятия като доктрини или догми. Освен това ласкателният епитет „богоподобен“, използван за изразяване на най-високата възможна степен на възхвала, пряко им напомнял за Омировия епос.
Следователно преминаването към почитане на някой смъртен и удостояването му с почетното прозвище „достоен да се равнява с боговете“ не представлявало прекалено голям скок. Но тогава защо именно Лизандър пръв бил удостоен с такава небивала чест? Вероятно в това решение са се примесили няколко фактора. Един от тях бил свързан с личната привързаност и политическата обвързаност между него и изгнаниците, насилствено върнати от него на власт след един особено драматичен, напрегнат и кървав сблъсък. Завърналите се изгнаници рискували, като нарушили баланса в разпределянето на почестите между смъртните герои и безсмъртните богове, като предпочели да честват своя кумир посредством култа на обожествяването приживе, вместо да отдават още по-дълбока почит посмъртно на обявения за герой Лизандър, което на свой ред би могло да се обясни единствено с неговата слава и личностни качества или както се казва още — с неговата харизматичност.
През 404 г. Лизандър бил почетен с включването на негова статуя сред внушителния комплекс от бронзови статуи, издигнати в Делфи — светилището на оракула на бога Аполон, най-свещеното място в Гърция. Това бил монумент, посветен по-скоро лично на него, отколкото на Спарта, защото тъкмо той донесъл на спартанците окончателната победа над Атина. Самият Лизандър съумял отлично да се възползва от факта, че по традиция статуите в древна Гърция носели особено ценен заряд. Тази скулптурна композиция била поставена на най-видното място — на входа към свещената пътека, водеща до храма на Аполон. Композицията включвала скулптурните изображения на една дузина олимпийски богове и притежавала по-скоро почетни, отколкото култови функции. И което било още по-важно: там се издигала и статуята на Посейдон, бога на моретата и океаните, изобразен в мига, в който коронясва Лизандър с венеца на победител. С други думи Лизандър несъмнено вярвал, че неговите подвизи са му извоювали достойно място сред Пантеона на боговете. Олигарсите от остров Самос явно възприели правилно посланието на своя герой и превърнали стремежа му към себеутвърждаване в недвусмислена реалност.
Така Лизандър поставил началото на една забележителна традиция, спазвана през целия IV век пр.Хр., водеща към утвърждаването на монархията като форма на управление и към укрепване на монархическото мислене в гръцкия свят. Историческите източници свидетелстват за нарастващ брой владетели, издигнали се благодарение на личностните си качества или чрез избора на управляващите кръгове, като за придаване на блясък на тяхното владичество и за укрепване на властта им започнали да се появяват теории, оправдаващи монархията като изцяло ползотворен режим на управление. Има сведения, според които тогава започнала сериозна смяна на концепциите за ролите на владетелите в развитието на света. Нека се спрем на случая с Клеарх от Хераклея на западния бряг на Черно море. Бивш ученик както на Платон, така и на Изократ, той дори външно се идентифицирал със Зевс както по дрехите си, така и по поведението си. Нещо повече: той нарекъл един от синовете си Гераунус („Гръмовержец“), тъй като именно мълниите били едни от най-известните атрибути на Зевс, с което изпреварил една от възникналите след Александър династични монархии — тази на Птоломеите в Египет, основана от пълководеца във войската на Александър Македонски — Птоломей Гераунус (наричан още Птоломей Сотер).
Обаче в сравнение с Лизандър или Клеарх много по-тясно свързан с разбиранията и светогледа на Александър бил примерът, който оставил собственият му баща — Филип. На Олимпия — седалище за провеждането на панелинските олимпийски игри и второто (след Делфи) най-свещено място за гърците — Филип издигнал структура, която без излишна скромност нарекъл на свое име (Филипеум). По форма тя била кръгла, като онова геометрично тяло, което гърците наричали толос (кошер). Тази форма обикновено се асоциирала по-скоро със свещени, отколкото със светски структури, като например най-известната от тях — Толосът от Мармария край Делфи, намиращ се под планината, където се помещавал главният комплекс от свещени сгради. Освен това Филип наредил да се издигне група от така наречени хризолефантинни статуи (т.е. от злато и слонова кост), представящи него и членовете на семейството му, включително и Александър. Този избор също притежавал своя символика, тъй като били използвани материали като злато и слонова кост, дотогава запазени само за скулптурите на боговете — най-известната от тях била обявена за едно от Седемте чудеса на света. Става дума за колосалната статуя на Зевс Олимпиеца и Гръмовержеца, изваяна от атинския скулптор Фидий през тридесетте години на IV век пр.Хр.