Ако допуснем, че Александър наистина е издал заповед за своето обожествяване, то логично следва въпросът: защо го е сторил (като се абстрахираме от съображенията за хармонизация на управлението на империята)? Дали зад това решение той не е прикривал свои политически мотиви и цели? През 324 Г. Александър вече господствал над древната Персийска империя и освен това бил сюзерен на Гърция и островите в Егейско море. Но тогава — по този въпрос няма спорове — той започнал да действа по-автократично, дори деспотично. Освен това се усъвършенствал или поне променял в духовно отношение, обаче в каква насока? Според интригуващото предположение на австрийския учен Фриц Шахермайер (който разглежда Александър като титаничен персонаж, донякъде олицетворяващ представата за всемогъщ фюрер), духовният прогрес на Александър можел да се измерва според предпочитанията му към антични герои и божества, чиито подвизи се стремял да достигне или дори да надмине през последователните етапи от кариерата си. Прекланял се пред Ахил — увлечение, от което бил обсебен през първата фаза от похода си за завладяване на Азия (достатъчно е да си припомним посещението му в Троя, където бил придружаван от най-предания си спътник — Хефестион). След това обаче, преди и след битката при Гавгамела, той мислел единствено за Херкулес, докато накрая, по време на нашествието в Индия отвъд източните граници на Ахеменидската империя, в играта на въображението му най-после се намесил Дионис. И след като успешно се справил с всичките тези предизвикателства и постигнал повече дори от постигнатото от боговете, вече не оставал никой, нито човек, нито бог, с когото Александър да мери силите си. Шахермайер стига до предположението, че от този момент нататък Александър вече си бил разчистил пътя да се превърне в бог и да бъде почитан като такъв.
Може би Шахермайер е бил прав с тази своя хипотеза. Никак не е изключено Александър да се е подготвял именно за това. Посещението в светилището на оракула на бог Амон, издигането на тезата за божественото му осиновяване от Амон, ласкателните изображения на неговия лик по монети и медальони, както и в картини или скулптури, заобиколен от атрибутите на Зевс, Херкулес, Амон и така нататък — всичко това ни насочва към хипотезата, че той вече не е гледал на себе си само като на простосмъртно човешко създание. Ако се вземе предвид, че практически той се е оказал непобедим, подобна мисъл не ни се струва единствено като проява на мегаломания. И накрая трябва да изтъкнем един не толкова идеалистичен и много по-личен мотив: желанието да надмине постиженията на баща си Филип и с това окончателно да докаже способностите си пред духа на покойния си баща.
Както доказва нашето изследване, преклонението приживе пред Александър като божествен персонаж се дължало на щастливо съвпадение в търсенето и предлагането на героични образи. Днес може да ни се струва странно, но именно в безсмъртната слава на Александър е неговият най-мащабен и най-дълготраен успех. Посмъртният култ към Александър се оказал забележително плодоносен и устойчив срещу влиянието на времето. За разлика от Ленин и Мао, на които въпреки формално атеистичната идеология в действителност е бил признаван божествен статут, докато са били живи и малко след смъртта им, култът към Александър се оказал неизмеримо по-дълготраен и в известен смисъл е запазен до наши дни. В елинистичната Пела (столицата на Македония) той бил изобразен в мраморна статуя с по-особен вид — по-скоро игрив и развеселяващ, наподобяващ прочутия бог Пан, отчасти човек, отчасти звяр, с излъчване на несдържана сексуалност.
Много по-късно образът на Александър се затвърдил като светец в християнския календар на египетските копти, а още по-нататък във времето като пророк (в Корана). Но един от най-възвишените образи на Александър може да бъде открит много по-далеч на запад и на север: в катедралата в романски стил в швейцарския град Базел, където е показано как той се възнася към небесата. Това е християнска версия на едно по-ранно, езическо представяне на образа на Александър, разработвано отначало в легендарния епос, наричан „Александрова романтика“, на който ще се спрем в следващата последна глава.
Глава 12
Александър като вдъхновение
Факелът, който Александър запалил, дълго след това само тлеел; може би тлее още, до ден-днешен; обаче никога не е угасвал напълно и никога няма да загасне.
Актьорът Колин Фарел, който изигра ролята на Александър в забележителния филм на Оливър Стоун, красноречиво определя героя си:
В него имало всичко: и алчност, и ревност, и любов, и болка, и надежда, и отчаяние, и гордост, и приятелство, и предателство. Историята на живота му е удивителна и завладяваща. Като една страшна приказка.
Няма никакво съмнение, че Александър е постигнал удивително много в своя живот. Но той ни е оставил и многобройни посмъртни завещания и наследства, чийто отзвук е доловим дори и в наши дни, като някои от тях въобще не са страшна приказка. В тази глава ще се занимаем не с реалния Александър, а с безсмъртния герой от легендите и фолклора.
За да се придобие представа за многобройното му и разнообразно наследство, трябва да се прочете книгата на Даяна Спенсър: „Романът на Александър. Прочит на един културен мит“. Костюмът на героя на корицата е образ, сътворен от Анди Уорхол за неговите серии с лика на Александър (така както той пресъздаде лицето на Мерилин Монро в друга от прочутите си графични серии). Забележителното тук е в това, че Уорхол твърди, че в съвременния свят всеки може да се окаже забележителен, но само за петнадесет минути. Указателят на имената в края на книгата на Даяна Спенсър доказва, че Александър се е радвал на известността си много по-дълго от пределно краткия срок, отпуснат от Анди Уорхол на всяко човешко същество. В тази книга Александър се появява, между другото, като „емблематичен образ в християнството“, „пример за подражание за британския империализъм“, „пример за подражание за римския империализъм“, „хуманист като великите личности от ренесансовата епоха“, „величав образец на елинизма от втория софистичен период“, „стоическа фигура от поучителна легенда“, „еталон за рицарството“, „модел за поведение на президента Кенеди“ и „образец за подражание на Лорънс Арабски“. Но дори и в иначе внушителния азбучен указател в книгата на Даяна Спенсър не се намерило място за Андрю Дюкроу — един от най-известните циркови изпълнители във викторианска Англия, който се специализирал в пресъздаване на постановки, показващи как Александър опитомява Буцефал.
Макар посмъртното присъствие на Александър наистина да е вездесъщо, все пак се наблюдават пет области, в които той се радва на особено силно влияние и е обект на много спорове. Дори и в годините на най-неоспоримия му възход съществувал сложен политико-етнически проблем, изцяло или частично обвързан с понятието „гръцки“, с който той не можел да не се съобразява. За тази част от неговото наследство ние си припомнихме съвсем наскоро, в началото на деветдесетте години на XX век, когато вследствие разпадането на бившата Югославия от нейните руини изникна нова държава: бившата югославска република Македония. Това име обаче се използва и за провинция в границите на съвременната република Гърция, въпреки че в древността е била част от античната Македония. Гражданите на новата балканска държава, претендиращи да са потомци на древните македонци, се заеха да използват съответните най-важни символи, спадащи към наследството на Александър Македонски — истинско престъпление в очите както на официалните представители на гръцките власти, така и на останалите гърци. Например обявиха за своя икона Бялата кула (в Солун — град, основан малко след смъртта на Александър, макар че тази кула е била издигната от венецианците или турците през Средновековието) или звездата 33с шестнадесет лъча, която се появи по един доста съмнителен начин на златния погребален саркофаг, открит в „Гробницата на Филип“ във Вергина.
33
Известна като „звездата на Вергина“; основен съставен елемент в герба на република Македония от 1991 г., когато бе приета Декларацията за суверенитета на страната и бе проведен референдум за независимостта й, след което бе изработи новата конституция на Македония. — Б.пр.