Гърците, на свой ред, не закъсняха да реагират по съответния начин. На една монета от доскорошната национална валута на Гърция — драхмата (вече изместена от еврото) те изобразиха бюст на Александър Македонски. На тази монета, както и на античните монети от епохата на Александър той е показан със свещените рога на бог Амон, а ликът му е обкръжен от надписа „Μέγας Αλέξανδρος“ (Александър Велики) и „Βασιλεύς Μακεδόνων“ (Цар на македонците). На обратна страна на тази драхма се вижда същата шестнадесетлъчева звезда или сноп от слънчеви лъчи, заедно с два също толкова многозначителни надписа: „Ελληνική Δημοκρατία“ (Гръцка демократична република) и „Вергина“.
Това представлява само съвременна вариация на една много древна тема — използването на монетите като средство за политическа пропаганда. Но докато в античността монетите по принцип са били изработвани от благородни метали и са притежавали висока разплащателна стойност, то монетите от нашата съвременност са евтини, щанцовани от сплави с много примеси, при това много по-разпространени благодарение на оживената им циркулация като платежни средства. Все пак монетите за тези драхми са били само едно от средствата, използвани от гръцките правителствени ведомства, за да пропагандират елинистичното послание. Или както правилно отбелязва американският антрополог Лоринг Данфорт: „От гръцка гледна точка Александър е един от най-мощните символи на «гръцкото» в Македония, както в древната, така и в съвременната.“ Оказва се, че подобни монети с антични изображения и символи притежават много по-широко и пряко въздействие отколкото ефектът от един чисто исторически образ, за какъвто може да се приема образът на Александър, възприеман като — нека отново цитираме Данфорт: „основател на мултиетническа империя, вдъхновяван от копнежите на различни групи от хора, заедно живеещи в мир“.
Друго не по-малко политизирано наследство на Александър е вдъхновението, което той е бил за пъстрата сбирщина от древни царе, кандидати за царе и висши имперски военачалници. Всичките те са заимствали по нещо от могъществото му и символичните атрибути на това могъщество, за да оправдаят своите претенции за подчинение и покорство.
Птоломей I, владетел на Египет и основател на династията на Птоломеите, и другите наследници на империята на Александър, които си поделили остатъците от нея, очевидно не били нищо повече от група имитатори 34. Разбира се, конкретно Птоломей се ползвал с предимството — което обаче може да се разглежда и като недостатък — да познава прекалено отблизо своя образец за подражание и примерите, които той е завещал на поколенията. Именно Птоломей въвел широко имитираната практика за сечене на александрии — възпоменателни монети, изобразяващи завоевателя с един или друг от неговите най-отличителни атрибути — рогата на Амон или слонски скалп.
При доста по-различни обстоятелства, две столетия по-късно, Помпей официално бил удостоен с правото да отпразнува триумф в края на осемдесетте години пр.Хр. заради заслугите му в разгромяването на предполагаемите врагове на римската република (всъщност негови съперници за върховната власт). Тогава той добавил титлата Magnus („Велики“) към другите си две имена като свое или официално признато почетно прозвище: Помпей Велики. Алюзията с Александър не можела да се сбърка. Помпей тогава бил все още доста млад мъж, наскоро навършил двадесет години, така че имал основания да се надява, че ще извлече полза, ако се възползва от славата на македонския завоевател на света, записал завинаги името си в историята със стремителните си атаки в разгара на най-ожесточените битки. В опитите си да наложи имперско управление на римската република Помпей Велики разчитал на примера на Александър като автократ и монарх, доказал със силата на оръжието правото си да властва над себеподобните. Малко оставало да успее, но за негово съжаление се сблъскал с друг почитател на Александър — Гай Юлий Цезар (чийто живот според описанието на Плутарх много напомнял на живота на Александър).
Само въпрос на време било войнственият и обожествен Александър да бъде изобразен според римските представи като Марс — римския бог на войната.
Но ако се съди по оцелелите до нас описания на подвизите на Александър от римските автори (като Трогий, Юстин, Диодор, Курций, Ариан), в отношението към него както през републиканския период, така и по време на империята (след Август) не липсвали спорни моменти. Един от стандартните въпроси, предлагани по време на заниманията в римските школи по риторика, гласял: „Преплавал ли е Александър Велики океана?“ Сам по себе си този въпрос не съдържал някакъв по-значителен политически или военен подтекст. Но косвено се докосвал до темата за ненаситните амбиции на тираните, което и до днес звучи напълно съвременно.
В много по-късни епохи, както в Средновековието, така и в съвременността, могъщи автократи — някои от тях просто тирани — подозрително са изпадали под влияние на обаянието на Александър (или поне се опитвали да се възползват от него). По отношение на преклонението пред Александър в постантичните епохи никой не може да засенчи Наполеон Бонапарт. Неговият придворен художник Жак-Луи Давид владеел отлично традициите на класицизма в живописта, а освен това много добре знаел, че Александър бил въжделеният идеал на бъдещия кандидат за завоевател на света, обсебен от мисията да промени картата на Европа по свое усмотрение. Наполеон на кон с вдигнати предни крака — този сюжет незабавно събуждал сюблимни асоциации с Александър и неговия славен Буцефал. Като сравнил този портрет с друга творба на Давид, с несъмнено контрастираща композиция — посветена на спартанския цар Леонид в разгара на битката при Термопилите (сега се съхранява в Лувъра) — Наполеон просто не можел да си обясни защо този талантлив художник погубил толкова много от ценното си време за едно мащабно платно, посветено на не по-малко мащабно поражение.
В античността визуалното представяне на Александър достигнало небивало широко разпространение. Самият той, според някои източници, позволил само един скулптор да го извае от мрамор — гъркът Лизип, така както допуснал в свитата си само един официален историк (Калистен) и един придворен художник (Апел). Всичките следващи версии на лика на Александър, както и „Александровите“ образи на другите царе и военачалници, били по някакъв начин повлияни от първообразния модел, представен от творбата на Лизип. Лъвската коса, наклонената на една страна глава, вдигнатия нагоре поглед — всичките тези признаци издавали „почерка“ на Лизип. Копия от този и други изображения били създадени в изобилно количество за сътворяването на подходящо харизматични портрети на царе и военачалници, които желаели да изпъкнат, макар и само със светлината, отразена от блясъка на славата на Александър.
Едно особено впечатляващо изображение на Александър от елинистичния период се издигало на хълма, надвесен над град Родос на едноименния остров. Родоският колос, висок над тридесет метра, бил излят от бронз по проект на скулптора Харес, роден в град Линдос на същия остров. Гигантската статуя била сътворена благодарение на средствата, спечелени от родоските търговци при продажбата на останалите като излишни стенобитни машини, изоставени от Деметрий Полиорсет („Обсадител“) след неуспешната обсада през 305 г. Статуята изобразявала Хелиос, бога на слънцето, който изглеждал като Александър на изключително прецизно изработените сребърни и златни монети, сечени от град Родос. Образци от тази монетна серия са оцелели до днес. Предполага се, че с лика на Александър е била и статуята на бог Хелиос на върха на Родоския колос, който за жалост не е оцелял. Тъй като Харес бил ученик на Лизип, внушението в никакъв случай не е било лишено от правдоподобност. Ако всичко това е вярно, то следва, че ликът на Александър е украсявал едно от прочутите Седем чудеса на света, с които античният свят е останал в паметта на поколенията.
34
След диадохите идва епохата на епигоните — още по-жалките имитатори на Александър Македонски. — Б.пр.