Романната трилогия на Мари Рено е превъзходен пример за творческо въображение. В сравнение с нея трилогията на Валерио Масимо Манфреди е по-суха и не толкова впечатляваща. Разликата в концепциите между двете може да се сведе до това на какво се набляга във всяка от тези две творби. Вторият роман от трилогията на Мари Рено изцяло е посветена на интимния живот на Александър, включително неговите сексуални отношения с едно персийско момче, който по-късно израства и се превръща във влиятелен и могъщ държавник, макар че физически си остава евнух. На свой ред Манфреди успява някак си да избегне споменаването на този факт (за чиято истинност няма съмнение) — според него Александър поддържал сексуални отношения само със сексуално зрели жени.
Но най-интересното е в това, че Мари Рено също е написала „праволинейна“ биография на Александър, озаглавена „Характерът на Александър“. Всъщност става дума за опит на Мари Рено да избегне анализа на обвиненията, повдигани срещу Александър както в античната епоха, така и в наши дни, сред които най-тежко е убийството на баща му. Поне едно нещо в книгата звучи особено правдиво:
Ако се отстранят слоевете, натрупани от измислиците, историческите несъответствия, влиянието на традициите и емоциите — които съпътстват живота на всяко живо или мъртво човешко същество — едва тогава ще се доберем до истинския образ на Александър.
Значително е и влиянието на Александър върху философията. Още отношенията между Аристотел и Александър като учител и ученик ознаменували началото на философските изследвания, посветени на Александър. Подобни размисли са занимавали различни членове на неговия най-тесен антураж още докато Александър е бил жив. Към този кръг се числял и Онезикрит, в чиито изгубени съчинения Александър бил описан като философ от школата на циниците. 35Подобни мисли продължавали да занимават античните мислители чак до римския император Юлиан от късната епоха. Властвал от 361 до 363 г. след Хр., той се опитал да възпрепятства разпространението на християнството в империята и за тази цел използвал легендарния образ на Александър като образец, завещан от езическия свят. Тълкуванията на циниците и на Юлиан се отличавали с хвалебствия по адрес на Александър и представите за него, макар че в стилово отношение съществували различия. Но те били заглушавани от гласовете на философите, поддръжници на противоположната тенденция, която представяла Александър като класически пример за абсолютна корупция, причинена от абсолютната власт. Този процес бил широко разпространен и в много случаи се оказвал с тежки последици, защото се примесвал с прояви на ориенталски деспотизъм. Този възглед намерил силно отражение в запазената до наши дни история, написана от Ариан. Самият Ариан, като млад, се обучавал във философската школа, оглавявана от един освободен роб — философа стоик Епиктет, който живял приблизително от 55 до 135 г. след Хр. и преподавал в Никополис, Епир.
И накрая, вместо обобщение, трябва да се опитаме да отговорим на един от най-сложните въпроси, поставяни пред историците: с какво Александър е променил света, неговия собствен свят или света въобще, пряко или косвено, и как е повлиял на бъдещото развитие на човечеството от античността до наши дни? На този въпрос трудно може да се даде еднозначен отговор. Лично моят отговор е двузначен. В резултат на постиженията на Александър била подготвена основата за възникване на източната половина на могъщата Римска империя, която по същество представлявала елинизираният Близък изток — пряка последица от обширните завоеванията на Александър. В границите на същата тази Източна римска империя християнството процъфтявало и се разпространявало. Макар по произход да било източна религия, в някои от най-влиятелните си форми то се превърнало в израз на западния дух и дори стълб на западната цивилизация.
Именно образът (или може би миражът) на тази християнска цивилизация след фаталното съчетание с изопачения контраобраз на исляма като другото „аз“ на Ориента, е довел до многобройните конфликти между Изтока и Запада, последният от които е войната срещу Ирак от 2003 г. Този конфликт се водеше в буквалния и метафоричния смисъл за териториите, които Александър е завоювал след решителната битка при Гавгамела и където е умрял осем години след нея. Усложненията и последиците от този конфликт и свързаната с него терористична война ще ни съпътстват още много години занапред. Затова е ценно да си припомним, че в чисто религиозни измерения ислямът, също като християнството, са разновидности на монотеизма, създаден в лоното на юдаизма.
Древните евреи също поискали своя дял от наследството на Александър, при това толкова разгорещено, че дори били готови да го „поканят“ да посети Йерусалим, за да отдаде почит на единствения истински Бог. Тази измислица, съчинена вероятно с благородна цел, била втъкана в един от диалозите в пътеписа на Робърт Байрон от 1932 г., озаглавен „Пътят към Оксиана“:
— Ето — продължи нашият водач, — това е картината, показваща как Александър Велики посещава Йерусалим, и как бива приет от един от пророците — не мога да си спомня кой точно.
— Но нима Александър наистина е посетил Йерусалим?
— Сигурно. Аз говоря само истината.
— Съжалявам, но си помислих, че може би е само легенда.
Но ислямът се справил по-добре от юдаизма, като отредил на Александър почетно място в своя пантеон. Следователно може би вече е настъпило времето, когато всички ние, независимо от религиозните ни убеждения, можем да преоткрием Александър като символ на мирното мултиетническо съжителство.
Приложение
Парадоксите около историческите източници
1. Английската дума за източници — „sources“ — е производна от френската метафора за извори, примерно извори на реки 36. Понякога източниците или изворите на сведения за Александър не само че ни заливат с пресолена вода, но са пристрастно оцветени или просто замърсени още от самото дъно на всеки извор. Мълниеносно бляскавият и ускореният като полет на метеорит възход на Александър провокирал прииждането на такъв потоп от писания (като се започне от писаното за него приживе), че всичко това едва ли може да се нарече „исторически източници“. Постиженията на Александър до такава степен са вълнували умовете на хората, че от античността до днес хиляди средства за писане — от гъши пера до компютърни клавиатури — се занимават само с тази тема. Самият Александър е предприел необичайни мерки — които обаче не са били безпрецедентни според мащабите на Близкия изток — в опитите си да се подсигури, че единствено неговата версия за събитията ще се окаже най-широко и най-авторитетно разпространяваната. Ала днес се оказва, че дори най-ранните от оцелелите и по-сериозни описания не само че са доста постни, но и са били съставени много столетия след смъртта му. Освен това са били създавани при доста по-различен културен и исторически контекст в сравнение с този по времето на Александър и неговата смърт. Ето един пример:
2. „Това е един от парадоксите на историята (и историографията). Този цар, който взел необичайни за неговото време мерки да бъдат записани събитията около неговото царуване и чиято кариера била до такава степен сензационна, че било невъзможно да не привлече вниманието на историците, които са били негови съвременници, а някои от тях дори негови съратници, нищо не може да разкаже на стотиците бъдещи историци от по-късните епохи, които веднага могат да разпознаят един интересен сюжет още щом се запознаят с него и след това не могат му устоят, защото за тези историци всичко свързано с Александър се оказва само една енигма.“
Дж. Т. Грифит (ред.), „Александър Велики: Основните проблеми“