34. Последните от нашите литературни източници са двама гърци, които по различен начин внасят своя принос по времето на благосклонно настроения към гърците император Адриан, когато културата им процъфтявала. Този период обикновено се нарича Втори разцвет на софистиката, защото за него е отличително непрекъснатото позоваване на постиженията на Първия разцвет на софистиката в области като обучението в различни умения, особено риториката (V и IV век пр.Хр.). Плутарх (ок. 46–120 г. след Хр.) бил роден в малкия град Херонея в Беотия (известен с победата на Филип през 338 г.). Той получил отлично образование по риторика и литература, а сред най-ранните му доста обемисти творби фигурирали и два кратки трактата, посветени на щастливата звезда на Александър. В тях той се опитвал да отхвърли обвинението, че завоевателят дължал успехите си просто на изключителното си щастие, а не на своите качества (както наследствени, така и придобити и доразвити).
35. Плутарх е много по-известен и много по-полезен за нас като съставител на петдесет успоредни животописи на известени гърци и римляни от по-далечното или по-близкото минало. Неизбежно било Александър да се окаже един от кандидатите за написване на биография от Плутарх; а Гай Юлий Цезар, който съзнателно се стремял да му подражава, очевидно бил най-подходящ за „партньор“ в паралелите на Плутарх. Самият Плутарх, както подчертава в увода си към своя „Александър“, предпочитал да описва „животът на великите, а не истории“. По-специфично той съставял биографии за морализаторски и образователни цели, при които ударението се поставяло предимно върху характера и духа на героя. Така на идеалния читател се поднасяла подкана сам да реши, след съответното размишление, кой морален образец да следва и кой да избягва. Във всички случаи той бил либерален при ползването на написаното от други автори, като назовал поименно двадесет и четири от тях, с цитати от чиито произведения си служел най-често.
36. Следният пасаж („Животът на Александър“ от Плутарх, Глава 46) може да послужи като илюстрация за характерното в неговите съчинения. Естествено днес тези редове могат да се сторят на мнозина от нас лишени от ценност, тъй като изглеждат като пълна фантасмагория, ала те са неразделна част от мита за Александър и представата за него:
37. „Ето че го посети царицата на амазонките, както споменават повечето автори, включително Клейтарх, Поликлейт, Онезикрит, Антиген и Истрий; но Аристобул и шамбеланът Хар, Птоломей, Антиклейд, Филон от Тива и Филип от Теангела, както и Хекатей от Еретрия, Филип от Халкис и Дур от Самос твърдят, че това било измислица. И макар да изглежда като собственоръчно завещание на Александър, в едно свое писмо до Антипатър той много точно обяснява как царят на скитите му предложил дъщеря си за жена, но нищо не споменал в него за амазонките.“
38. Претенциите на Плутарх към критичност и проницателност по отношение на източниците били пословични. Но като се имат предвид неговите морализаторски цели, естествено е той да не описва по-подробно етапите в кариерата на Александър, дори в обобщен вид. Онези епизоди, които той включвал в биографиите, били подбирани не само според моралните критерии на Плутарх, а с оглед на стандартите от епохата на Александър. Но общият тон на тези животоописания си остава апологетичен. Основната заслуга на Плутарх в представите на съвременните историци е свързана с уникалните му описания за ранните години от живота на Александър, особено годините от 338 до 336 г. Първите шест глави обхващат онзи ранен период от живота на Александър и според мен са единствената документална основа за написване на най-сполучливия съвременен исторически роман за Александър: „Огън от небесата“, издаден като първи том от трилогията на Мари Рено (вж. Глава 12).
39. Пълното име на Ариан било Луций Флавий Ариан Ксенофонт. Той били роден в гръцкия град Никомедия в областта Витиния на южния бряг на Черно море в края на осемдесетте години сл.Хр. Когато навършил двадесет години, Ариан, благодарение на произхода си от заможна фамилия, можел да довърши обучението си в една от престижните гръцки философски школи. Но изборът му на учител не се оказал конвенционален. Той станал най-будният студент и последовател на Епиктет — бивш роб, стоик, преподаващ учението си в затънтените провинции на северозападна Гърция (може би не е било само случайност, че недалеч се намирало родното място на майката на Александър — Олимпия). Именно от своя учител Ариан заимствал високите си морални стандарти, според които по-късно оценявал живота на Александър. Но Епиктет не бил единственият образец за Ариан. Атинският историк и памфлетист Ксенофонт, който бил ученик на философа Сократ, имал не по-малко влияние върху Ариан, макар и по-различно от влиянието на Епиктет. За своето описание на експедицията на Александър Ариан използвал както заглавието, така и структурата (от седем тома) на „Анабазис“ на Ксенофонт. Също като своя учител Ксенофонт Ариан писал и други трудове, които нямали нищо общо с концепцията, залегнала в „Анабазис“ (сред тях и трактат за лова, озаглавен „Синегетик“). Той до такава степен почитал Ксенофонт, че добавил името му към своето.
40. Също като Плутарх, Ариан е живял едновременно в два свята, но достигнал до много по-високо политическо ниво: той бил висш магистрат както в Рим, така и в Атина, а в Мала Азия заемал висок военен пост в командването на армията. Ние не знаем кога е написал своя „Анабазис“. В миналото се е считало, че го писал през последните години от живота си, както може би е постъпил Ксенофонт. Но напоследък експертите са по-склонни да допускат, че този труд е бил съставен още когато Ариан бил млад (с което биха могли да се обяснят някои недостатъци при анализите и обясненията на историческите процеси). Разбира се, позоваването на грешни сведения и неверни факти, както и пропуски от други видове, могат да се допускат независимо от възрастта на автора. За Ариан по принцип е характерно да избягва описанието на онези събития, за които по-трудно може да се намери морално оправдание.
41. Независимо кога е била написана, „Анабазис“ на Ариан си остава най-добрата антична творба, посветена на Александър. Това, което най-силно впечатлява съвременните търсачи на повече сведения за Александър е удивителната грижливост на Ариан към детайлите. Това се разкрива преди всичко чрез акуратната употреба на термините и в сравнително пълното описание на административните теми като например назначаването на сатрапите. Вероятно именно заради своите предпочитания към уточняването на детайлите Ариан е избрал Птоломей за свой водещ източник, а Аристобул — за спомагателен.
42. Съвременният историк е впечатлен също така от свободното тълкуване на Ариан по темата за боготворенето на Александър (вж. Глава 11). Не че в неговите трудове не може да се открие пристрастие или предубеденост. Основната задача на неговото изследване е да спомогне за запазването в паметта на потомците славата и блясъка на Александър, като той се придържа към тенденцията да обяснява някои от очевидно не заслужаващи адмирации слабости на Александър с наложителната целесъобразност. Обаче той не позволява на тази линия за изразяване на почит към делото на Александър да заглушава неговия критицизъм, с който анализира нарастващото увлечение на Александър по ориентализма, тежкото му пиянство, както и неспособността му да сдържа емоциите си, особено гнева, амбициите и гордостта. Може би неговото единствено по-перспективно и задълбочено наблюдение е свързано със заключението му, че Александър „изпитвал непреодолимо удовлетворение от битките, така както другите мъже от обичайните за тях сексуални наслади“ (6.14.4).
43. Накрая ще спомена за един любопитен литературен куриоз: един памфлет, посветен на Александър, е бил съставен от антична писателка. Известните на историята писателки в древна Гърция са изключително голяма рядкост, а почти всички от познатите са поетеси. Едно изключение е писателката от елинистичния период Никобул, която доказва, че в сравнение с авторите-мъже като шамбелана Хар е била способна да сътвори не по-лошо описание на скандалното около Александър.