Защо, по дяволите, се бавеше толкова Стефани?
6
Вашингтон, окръг Колумбия
Понеделник, трети октомври, 22:30 ч.
Стефани Нел се радваше, че е сама. Лицето й бе помрачено от безпокойство, а не искаше никой, особено шефовете й, да я видят в подобно състояние. Рядко си позволяваше случващото се да й се отрази, но отвличането на Гари Малоун я бе зашеметило. Беше в столицата по работа и тъкмо бе приключила късната вечеря със съветника по националната сигурност. Все по-умереният Конгрес предлагаше промени към няколко закона, приети след единайсети септември. Все по-силна бе подкрепата за отмяна на автоматичното прекратяване на действието на някои актове и правителството се готвеше за неизбежната битка. Предишния ден няколко високопоставени служители бяха участвали в неделните телевизионни предавания, за да заклеймят критиците, а сутрешните вестници публикуваха статии, подадени от отдела за връзки с обществеността на същото това правителство. Призовали я бяха от Атланта, за да помогне за убеждаването на ключови сенатори. Срещата тази вечер бе подготовка — искаха да разберат какво точно възнамерява да говори тя.
Ненавиждаше политиката.
Служила бе на трима президенти по време на мандата си в Министерството на правосъдието. Но настоящата администрация несъмнено бе най-трудната за усмиряване. С категорично десни настроения и клонящ все по-надясно, президентът си бе спечелил втори мандат и му оставаха още три години, така че вече се замисляше какво ще завещае на историята, а какъв по-хубав епитаф от човек, който смаза тероризма?
За нея обаче това нямаше никакво значение.
Президентите идваха и си отиваха.
И тъй като застрашените с отмяна антитерористични актове всъщност се бяха оказали полезни, тя бе уверила съветника по националната сигурност, че на следващата сутрин ще се държи като послушно момиче и ще каже всичко, което трябва, в Капитолия.
Но това беше, преди да разбере за отвличането на сина на Котън Малоун.
Телефонът в кабинета на Торвалдсен иззвъня пронизително и раздруса и бездруго изопнатите нерви на Малоун.
Хенрик вдигна слушалката.
— Радвам се да те чуя, Стефани. И аз те обичам. — Датчанинът се усмихна на собственото си лицемерие. — Да, Котън е тук.
Малоун сграбчи слушалката.
— Казвай.
— Някъде около Деня на труда забелязахме пробив в системата, който е станал много по-рано. Някой е успял да прерови засекретените файлове — и по-конкретно един от тях.
Той знаеше за какво става въпрос.
— Съзнаваш ли, че като не си споделила тази информация, си изложила сина ми на риск?
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Отговори ми, по дяволите.
— Не мога, Котън. И чудесно знаеш защо. Просто ми кажи какво смяташ да предприемеш.
Ясно му бе какво всъщност го пита. Дали да издаде на гласа по телефона Александрийската връзка?
— А защо да не го направя?
— Ти си единственият, който можеш да отговориш на този въпрос.
— Нима си струва да рискувам живота на сина си за каквото и да било? Искам цялата информация. Всичко, което не ми бе казано преди пет години.
— И аз искам същото — каза Стефани. — И на мен не ми бяха дадени подробности.
Това го бе чувал и по-рано.
— Не ме будалкай. Не съм в настроение.
— По този въпрос съм абсолютно откровена. Не ми казаха нищо. Ти поиска да участваш и ми дадоха разрешение да задвижа нещата. Свързах се с министъра на правосъдието, така че ще получа отговорите.
— Как въобще се е разбрало за тази връзка? Всичко бе засекретено на много по-високо ниво от твоето. Такава беше уговорката.
— Чудесен въпрос.
— И все още не си обяснила защо не ме уведоми за изтичането.
— Така е, Котън. Не съм.
— Не ти ли хрумна, че съм единственият човек на земята, който е наясно с връзката? Не успя ли да проследиш нишката?
— Как бих могла да предположа такова развитие?
— Имаш двайсетгодишен опит. И не си глупава. Приятели сме. А и… — Безпокойството му най-после бликна. — Глупостта ти може да струва живота на сина ми.
Усети как Пам потръпна и се помоли наум тя да не избухне.
— Осъзнавам го, Котън.
Той нямаше намерение да отстъпва.