— Ей богу, сега ми олекна.
— Ще се оправя сама тук. А на теб искам да предложа нещо друго. Имам агент в Швеция, който може да пристигне в Дания утре сутринта. Ще ти обясни всичко.
— Кога и къде?
— Предложи да се срещнете в замъка Кронборг. В единайсет.
Мястото му бе познато. Не бе далече, кацнало на късче гола земя над Йоресунд. Шекспир бе обезсмъртил чудовищната крепост, като я бе превърнал в сцена на действието в „Хамлет“. Сега бе най-популярната туристическа атракция в Скандинавия.
— Той предложи балната зала. Предполагам, знаеш къде се намира.
— Ще бъда там.
— Котън, ще направя всичко възможно да помогна.
— Това е най-малкото, което можеш да свършиш, като се има предвид всичко останало.
И той затвори.
7
Вашингтон, окръг Колумбия
Вторник, четвърти октомври, 4:00 ч.
Стефани влезе в дома на О. Брент Грийн, министър на правосъдието на Съединените щати. Служебна кола я бе докарала до Джорджтаун. Беше се обадила на Грийн преди полунощ с молба за лична среща и му бе разказала накратко случилото се. Той бе поискал малко време за разследване и тя неохотно бе приела.
Грийн я чакаше в кабинета си.
Служил бе на президента през целия му първи мандат и бе един от малцината членове на кабинета, останали и за втория. Бе популярен поддръжник на християнски и консервативни каузи — ерген от Нова Англия, с име, неопетнено и от най-бледия намек за скандал. Дори и в този ранен час излъчваше жизненост. Косата и късата му брадичка бяха грижливо подстригани и гладко сресани, а слабата му фигура бе облечена в марков костюм на фино райе. Бе служил шест мандата в Конгреса, а преди президентът да му предложи да оглави Министерството на правосъдието, беше губернатор на Върмонт. Искрените му думи и директният подход го правеха популярен и за двете политически партии, но затвореният му характер като че ли му пречеше да се издигне по-високо от поста на министър на правосъдието.
Никога не бе влизала в дома на Грийн и очакваше мрачен, лишен от въображение интериор, приличен на самия собственик. Но стаите бяха топли и уютни — боядисани в охра, тъмносиво, бледозелено и оттенъци на червеникавокафявото и оранжевото — така нареченият ефект „Хемингуей“, както една верига за мебели в Атланта рекламираше подобни съчетания.
— Проблемът е необичаен дори за теб, Стефани — каза Грийн, след като я поздрави. — Нещо ново от Малоун?
— Събираше сили, преди да тръгне за Кронборг. Като се има предвид часовата разлика, в момента би трябвало да е на път за там.
Той й предложи да седне.
— Проблемът сякаш все повече се усложнява.
— Брент, това вече сме го коментирали. Някой високо в йерархията е проникнал в секретната база данни. Знаем, че са копирани файловете за Александрийската връзка.
— ФБР вече разследват.
— Това е смешно. Директорът така влюбено ближе задника на президента, че няма никаква опасност някой от Белия дом да бъде уличен.
— Езикът ти е цветист както винаги, но си права. За съжаление това е единствената процедура, която можем да използваме.
— Можем сами да разследваме.
— Ще ни донесе само проблеми.
— Свикнала съм.
Грийн се усмихна.
— Така си е. — Той направи пауза. — Любопитен съм какво всъщност знаеш за тази връзка.
— Когато преди пет години изпратих Котън в цялата тази бъркотия, се подразбираше, че няма да науча нищо. Не е необичайно. Често ми се налага да работя по този начин, така че не се притесних особено. Но сега вече се налага да разбера.
Лицето на Грийн изрази известна загриженост.
— Вероятно ще наруша цял куп федерални закони, но съм съгласен, че е време да научиш.
Малоун се взираше отвъд скалистия хълм към замъка Кронборг. Някога оръдията му били насочени към чуждестранните кораби, прекосяващи тесните протоци от и за Балтийско море, а събираните такси препълвали датската хазна. Сега млечнобежовите стени се издигаха величествено на фона на яркосиньото небе. Вече не бе крепост, а просто сграда от скандинавския ренесанс, с осмоъгълни кули, заострени върхове и зелени медни покриви, които напомняха по-скоро на Холандия, отколкото на Дания. Което бе разбираемо, тъй като, доколкото Малоун знаеше, именно холандец бе оказал решаващо влияние за архитектурата на замъка. Изборът беше добър. Обществените места бяха най-подходящи, когато искаш да останеш незабележим. Сам бе използвал много такива през годините, когато бе работил за проект „Магелан“.