Бяха пристигнали от Кристиангаде само за петнайсет минути. Имението на Торвалдсен бе по средата между Копенхаген и Хелсингьор, оживения пристанищен град в съседство със замъка. Малоун бе идвал тук и се бе разхождал из близките плажове в търсене на кехлибар — приятен начин да прекараш неделния следобед. Днешното посещение обаче бе различно. Нервите му бяха изопнати. Бе готов за битка.
— Какво чакаме? — попита Пам с безизразно лице.
Беше се принудил да я вземе със себе си. Категорично бе настояла, заплашвайки в противен случай да му създаде огромни неприятности. Определено разбираше нежеланието й да стои и да чака у Торвалдсен. Съчетанието от напрежение и бездействие бе лесно възпламенимо.
— Нашият човек каза в единайсет — напомни й той.
— Достатъчно време загубихме.
— Нищо от направеното досега не е било губене на време.
След разговора със Стефани бе успял да подремне няколко часа. Полузаспал нямаше да е от особена полза за Гари. Беше се преоблякъл с резервните дрехи от раницата, а Йеспер бе почистил дрехите на Пам. Дори бяха хапнали няколко залъка на закуска.
Така че бе готов.
Погледна часовника си: десет и двайсет.
Паркингите започнаха да се изпълват с автомобили. Скоро щяха да пристигнат и автобусите. Всички искаха да видят замъка на Хамлет.
Той обаче имаше други приоритети.
— Да вървим.
— Връзката всъщност е човек — каза Грийн. — Нарича се Джордж Хаддад. Палестинец, експерт по Библията.
Стефани бе чувала името. Хаддад бе личен приятел на Малоун и преди пет години бе настоял конкретно за неговата помощ.
— И какво толкова застрашава живота на Гари Малоун?
— Изгубената Александрийска библиотека.
— Не говориш сериозно.
Грийн кимна.
— Хаддад смяташе, че я е открил.
— Какво значение има това днес?
— Всъщност може да има огромно значение. Библиотеката представлявала най-голямата колекция от знание на планетата. Просъществувала цели шест века, до средата на седми век, когато мюсюлманите най-после завладели Александрия и унищожили всичко, противоречащо на исляма. Половин милион ръкописи, сборници, карти — за всичко, което ти хрумне, в библиотеката имало екземпляри. А до ден-днешен никой не е намерил и късче от тях.
— Освен Хаддад?
— Така намекваше той. Работеше върху една библейска теория. Каква точно, не мога да кажа, но доказателството на теорията му уж се съдържало в изгубената библиотека.
— Откъде е могъл да знае?
— Това също не мога да кажа, Стефани. Но преди пет години, когато нашите хора на Западния бряг, Синайския полуостров и Йерусалим направили невинни запитвания за визи, достъп до архиви и археологически разкопки, израелците полудели. Точно тогава Хаддад помолил Малоун за помощ.
— В сляпа мисия, което никак не ми се понрави.
Под сляпа се разбираше, че Малоун бе получил инструкции да охранява Хаддад, без да задава въпроси. Стефани помнеше, че подчиненият й не бе останал във възторг от задачата.
— Хаддад — продължи Грийн — се доверявал единствено на Малоун. Точно затова в крайна сметка Котън го скрил и днес той е единственият, който знае неговото местонахождение. Явно правителството нямало нищо против да крие Хаддад, стига да контролира пътя към него.
— Защо?
Грийн поклати глава.
— Няма особена логика. Но имам известна идея за какво може да става въпрос.
Тя наостри уши.
— В полето на един от докладите, който ми попадна, бе записано Битие, 13:14-17. Запозната ли си с текста?
— Не съм много силна по вероучение.
— И Господ рече на Аврама: дигни очи и от мястото, дето си сега, погледни към север и юг, към изток и запад; защото цялата земя, която виждаш, на тебе ще я дам и на потомството ти довека.
Това й бе познато. Завет, който открай време даваше израз на библейското право на евреите върху Светите земи.
— Аврам преместил шатрата си и се заселил в дъбравата Мамрѐ и там издигнал олтар на Господа — продължи Грийн. — Това е Хеброн, днешният Западен бряг, земята, която Бог дал на евреите. Аврам се превърнал в Авраам. И този едничък откъс от Библията е в сърцевината на всички конфликти в Близкия изток.